Бал по никое време
Работата ми е такава, че понякога се оказвам на най-неочаквани места по най-неочаквано време. В случая обаче някак си беше логично, че когато участвам в организацията за мероприятие в НДК, някак си трябва да изкарвам определено време в НДК. Няма да споменавам, че то - времето - някак си стана съвсем НЕопределено вече. 
Та, бидейки в НДК, логично е, че по-бързо ми е и придвижването от точка А до точка Б (респективно главния вход и зала 3 на 7-мия етаж) с асансьора, а не с ескалаторите.
Който е малко от малко запознат с НДК, трябва да знае, че там има кво ли не - от гардероб на партера, през печатници и паркинзи в подземията, няколко сериозни ресторанта до ен на брой зали за още по-ен на брой хора.
Мислата обаче ми е за ресторантите. Тва явно е голям бизнес, защото преди 15-ина години под път и над път никнеха такива; сега, слава богу, нещата някак си поотихнаха. Някак си изплува в главицата ми руса лафа на случайно попаднал западняк по онова време в София - “Я! От това кръчме какъв хубав гараж може да стане!”.
Пак се отклоних. Идеята ми изобщо не беше за “ламаринения” тип локали. Имах предвид хубавите ресторанти, където наистина на човек да му е кеф да иде да похарчи стабилна сума пари (стига да я има) за добро обслужване, храна, борба, култура, бахур и т.н. Е, в НДК могат да се похвалят с няколко такива. Към настоящия момент се присещам за 4, сигурно има и повече.
Та, логично е тези ресторанти да обслужват всякакъв вид клиентела. Тъй, де, в условията на пазарна икономика всички сме к*рви - продаваме нещо свое (труда си) за пари. Логично. И още по-логично е, че понякога не ни пука откъде точно идват тия пари.
Та, знам, че редовно звуча не по най-логичния начин - през асансьорите до ресторантите, а всъщност за балове обявих, че иде реч, затова ще се върна отново на асансьорите, за да обясня за какво иде реч всъщност.
Днес, 20-ти ноември 2007 г., се возих в асансьора на НДК, който, освен до работната за мен зала тези дни, води и до един от ресторантите. Принципно се води за най-добрия на най-добрата позиция. На поредното слизане от залата до главния вход за изпълнение на служебния ми дълг, с мен се качиха 3 девойчета, които очеизвадно нямаха пълнолетие или бяха съвсем в началото му, които държаха в ръце телефоните си и оферта от въпросния ресторант за… абитуриентския им бал. Чуването на това словосъчетание (можете да се досетите, че трябваше да го чуя, за да вдена за кво иде реч близо декада след моето такова събитие) ме повтрещи. Още повече такъв ефект имаше фактът, че едното от девойчетата говореше междувременно по телефона, докато другите две дискутираха менюто. Та, в разговора и от двете страни чух сумата от 125 лв. на човек куверт. И коментар, че всъщност това не е кой знае колко. Все още премигвам на парцали, като се присетя за тона на тези момичета и за това как всъщност понякога ми се е налагало да изкарам допълнително 125 лв. Да, понякога наистина не са кой знае какво, но … Да, де, няма смисъл да ви занимавам с това. Знам, че повечето хора, които четат това, отдавна не висят на вратовете на родителските си тела и знаят много добре как се изкарват 125 лева. Поради тази причина ще ви запозная с другата мисла, която прехвърча през главата ми, докато пътувах тези 7 етажа в асансьора с въпросните девойчета.
Във всеки порядъчен роман главния герой бива описван как изглежда визуално още в началото, но аз ще се спра на външия вид на момичетата сега - в края на изложението на поредната си теза. Първото нещо, което се виждаше по тях, беше розово. И при трите. Второто пак беше розово. Третото и четвъртото - розово. Чак петото беше евентуално нещо друго. При мен това беше грима им. Естествено, жена съм и това ще видя. Няма да правя излишни сравнения, но освен цялостното им поведение, макияжът им беше прекалено видно старание за прикриване на реална възраст и демонстрирация на друга такава - доста по-голяма от тази, на която действително бяха.
Не знам защо това нещо ми направи толкова силно впечатление, имайки се предвид, че последната година почти не употребявам грим, въпреки че това по принцип ми е едно приятно занимание. Но, както обичам да казвам, принципите съществуват, за да се нарушават. Напоследък за мен това е просто чиста загуба на време. Наскоро попаднах на един сайт в нета, в който имаше демонстрация на няколко хитри номерца да си спестиш време от нещата, които ти се налага да вършиш ежедневно - доста бързо и лесно събличане на тениска, което спестява около 8 месеца от един средностатистически живот, хитро навиване на кабела на слушалките на МР3-плеъра, чието разплитане иначе унищожава около година и т.н.
Пак се отплеснах.
Та, имам чувството… не, съвсем така си е - откакто съкратих гримирането до употреба само на крем за лице и спирала за мигли, сигурно спя с около 10-ина минути повече сутрин, но това все пак е ОПОЛЗОТВОРЕНО време за нещо по-полезно за мен към настоящия момент. А тези моми сигурно губят доста по-голямо количество в гримиране, вместо в нещо много по-градивно като … свалки с гаджета например.
Абе, с две думи, поредното доказателство за класическата женска грешка да се прави визуално на нещо друго (понякога си има нужда, но изключваме тези случаи) се материализира за пореден път пред мен. Просто цялото ми същество крещеше около третия етаж да им кажа:
- Девойки мили, жени ще бъдете цял живот. Момичета - съвсем кратко време. Защо толкова държите да го губите това време?…
