Когато те подгони кихавица
Още със ставането ме подгони кихавица. Само 40 минутки по-късно вече бях в превозното средство, където се възрадвах на Половинката си и уж тръгнахме в посока Пловдив, ама към Перник свихме. Не бях аз шофьорът и си трайках, доколкото беше възможно за една жена. Е, оказахме се на магистрала „Тракия“, де. Но само докато излезнем там, кихавицата ме подпука два пъти, ама нъцки – само даваше признаци, че съществува и после ме оставяше некихнала.
Бензиностанция, кафе, всичко се набутва в моята чанта, дъжд, не много натоварено движение в нашата посока, няколко споделени истории, Пловдив, вече не толкова силен дъжд, разтоварване и телефонен звън. Мама. Защо не знаела къде съм? Обясних, търпеливо с елемент на припомняне, че преди два дни съм споделила за настоящото ми пътешествие. Няма такова нещо. Питам как е бебето? Повече информация не иска и не споделя. Чао! Междувременно поне 8 пъти А-ХА да кихна, ама йок. Дори вече споделях с Половинката, който, естествено, ме подкрепяше абсолютно всеотдайно, ама кво да направи човекът – да ми бръкне в носа и да я извади пущината?…
Комплекс Тракия, поредно разтоварване, бензиностанция, кафе малко по принуда, една Ямаха (влюбихме се), чакане, разтоварване… Абе, тоя бус все едно бездънен беше! А-ХА (разбирай „отново наченки на кихавица, завършили абсолютно неуспешно за освобождаването на натрупалата се енергия“)!
Следваше Стара Загора, съответно и посещение на роднини по права линия на Половинката. За по-весело обаче Той реши, че трябва да изпързаля майка си, че няма да ходим. Горката женица, повярва в първия момент. А на мен ми се киха ли киха…
И отново път, дъжд, телефонни разговори, целувка, А-ХА…, дъжд, път, П.И.Ф., път и – voila - Стара Загора. Разтоварване, А-ХА, обяснения кое какво е, А-ХА, чакане, А-ХА, разтоварване, А-ХА и накрая на гости на мамата и на таткото.
Събитията, развили се там, заслужават нов ред.
Основното събитие… не, то не беше събитие, беше усещане. Хубавото усещане, все едно се връщаш удома след години отсъствие. В такъв момент те облива топла вълна (предполагам тези, които са в критическа възраст, ще ме разберат добре) и ти става приятно, не усещаш как тече времето и не ти се иска изобщо да си тръгваш отново. И в тоя момент А-ХА!
Но да навляза в конкретиката. Хората ми се зарадваха, както и аз на тях. Проблемът беше КОТКАТА. От месец и нещо бях предупреждавана, че това е опасно добиче – съска, хапе и е ревнива. С две думи, господарката на къщата. Аз се опитвах да обясня, че нещо има в мен, дето и най-свирепите животни успокоява, ама не ми беше повярвано.
За моя голяма изненада, нямаше А-ХА, когато видях котката, но тя реагира по типичен начин – скри се. Само 2 минути по-късно обаче взаимно изненадахме населението, като ни видяха как се галим и си говорим съвсем спокойно. Обаче Половинката реши да се намеси в разговора.
Храна, приказки, компания за цигара в кухнята, А-ХА и торба картофи. Дойде време да си ходим. Но първо трябваше да минем да натоварим по принцип само един телевизор и една печка, но Половинката си изплю никотина за деня, защото се оказа, че има и газова бутилка, прахосмукачка и не преброих колко броя торби с буркани, които той геройски свали по стълбите от пак не разбрах кой етаж. Ама какви шукаритетни чеВлички си беше намерил, завидях му. И, изненада, А-ХА!
Тръгнахме отново към Пловдив – дъжд, път, П.И.Ф., А-ХА, уговорки с пловдивски приятели какво ще правим за краткия период от около час, който имахме на разположение. През това време гореспоменатата печка се разхожда в багажното на търкалцата си и явно не беше добре укрепена. И пак бензиностанция, безумен вятър, тоалетна, шоколади, А-ХА и след около половин час бяхме в Пловдив. Там задръстване, задръстване, задръстване и … дъжд.
Закъсняхме само с 10 минути. Оттам гостуване на едно изключително готино семейство, непознато до момента за Половинката. Първите 5 минутки му бяха малко странни, но бързо им свикна. Особено след като малката дъщеричка оголи поне 4 пъти циците на майка си, за да се храни. Оправно дете!
Тук ми се губят пътите, когато имаше А-ХА.
След час и малко на път към Стамболийски. И пак забравихме да уплътним печката, та ни подрънкваше регулярно. И отново път, дъжд, А-ХА, приказки по телефона и накрая – Бабата. Която беше третият човек за деня, който ни нахрани. Имаше и още мераклии, но аз все пак работя в почти дипломатическа служба, та все ще да съм се научила вече на малко дипломация и усещайки още първите пориви на въпроса: „Ще хапнете ли нещо?“, отбивах удара със сръчността на средностатистически самурай. И кафе не пием вече. Отказахме го. Спането по чужди кревати също сме го отказали.
След като Баба ни нахрани с Половинката, а Вуйчо го поразпита, децата се полюбуваха на някои съвременни безжични технологии по него, тръгнахме отново, вече към София да си се прибираме. И А-ХА-то беше точно на вратата. Не знам как го улучих.
След около 5 минути се усетихме, че пак не сме закотвили печката по-добре, та си я оставихме да се лангърка до София. Нямаше смисъл вече.
И отново – път, дъжд, телефони, шоколад, тъмно, присветкване с фарове, сняг и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата – А-ХА. Но само веднъж.
Къде края на датата пристигнахме благополучно в столицата. И нямаше вече А-ХА. Имаше обаче едно приятно изпращане, връчване на всички налични бумаги от моята чанта и топла баня, от чиито уютни недра дочух, че телефоните ми започват да звънят един по един. Понеже съм антимонополист и имам три такива, какафонията ще да е била добра – чувах как се прескачат едновременно да звънят, ама бях в разбираема невъзможност.
Като излязох от банята, звъннах на Половинката - звучеше стресиран – липсват документите на станалото ни любимо превозно средство. Намериха се – ширеха се в моята чанта на спокойствие и не свиркат, че са там. Слава богу, че се беше усетил на поредната бензиностанция, а не при спиране от многоуважаеми Органи на реда. Любимият съответно бе принуден да се качи до мен, за да му ги връча и чак тогава благополучно се прибра в тях да разтоварва буркани и печка.
Време беше денят да свърши. Облякох си пижамата (полезно е – пази кръста), лакирах си ноктите (все пак да се лъсна малко преди следващия работен ден), загасих лампата, легнах и… кихнах!
Разочарование… Или няма случайни неща в този живот
Има моменти, когато човек се разочарова. До тук открих топлата вода, но вие колко човека познавате, които са се разочаровали от себе си? Сигурно са доста. Но колко от тях си го признават? Незнайно защо, хората не обичат да признават грешките си. Някак си това е защита на достойнство ли, себеуважение ли, самочувствие ли, гордост ли… и аз не знам. Нещо напоследък не оставам с впечатлението, че тези човешки черти са нещо от което човек има нужда. Уви! Много по-лесно е да изгъзолизничиш на шефа например (съвсем, ама съвсем случаен пример), за да си запазиш работата, вместо да си защитиш собственото мнение. Защото шефът също така е изгъзолизничил, за да стане шеф. Тук държа да вметна, че моят шеф е голям пич и наистина не влагам смисъл някакъв конкретен в този пример.
Та, в този ред на мисли изведнъж себеуважението ти трябва да се превъзмогне като наличен фактор, само и само да можеш да продължиш да придобиваш на определено число от месеца определената мизерна сума, която се полага за жизнесъществуването ти. За съжаление, „средната класа“ в милата ни родина е длъжна да прави това доста често.
Аз обаче пак не стигам до същността на нещата. Знам, многословна съм. Идеята ми беше за разочарованието от себе си. Не когато обстоятелствата ти го налагат, като в горния пример, а когато сам си причината за подобно стечение на обстоятелствата. Личният ми опит показва, че причината за подобно поведение е само и единствено, когато нещата ми се изплъзват от контрол. А напоследък имам чувството, че дори и нищо да не правя, пак губя контрол върху нещата. Оттам следва и разочарованието.
Не, не е дори и нищо да не правя. По-точно, КАКВОТО и да направя, нещата отиват накъмто разочарование. Не знам, период ли е, какво е, обаче аз все повече и повече обърквам главицата си руса последните месеци. Е, не е приятно.
Оттук следва, че някак си трябва да се намери изход от тази ситуация. Кофтито е, че обикновено идея си нямам къде да го търся тоз изход. И точно в момента, когато вече тотално съм сащисана накъде да тръгна, изведнъж на тепсия ми се поднася отговорът.
Всъщност, не беше на тепсия, а беше пред една пейка в парка – най-вероятно върху плочка, ако не беше и на тревата, не помня точно. Абе, беше там. В смисъл, в един момент разбрах, че там има още нещо, което не бях виждала до сега и на което въобще не бях обърнала внимание до пристигането си. Абе, нахлу си с гръм и трясък, само дето аз пак нищо не разбрах, изпаднала в поредното състояние на отчаян опит за търсене на изход от разочарованието.
И продължавах да не разбирам достатъчно време – около два часа – докато не вденах, че … май съм прекалено разочарована, за да разбирам вече каквото и да било.
Та, така, гниейки си в собственото си разочарование, в един момент усетих, че във филма се казва „еди-колко-си-време-по-късно“, аз все още си мисля, че съм разочарована. Да, ама не. Без да се усетя, нещата така са се завъртяли, че дори и разочарована, се намери човекът, който отново да успее да повдигне собственото ми себеуважение не с четки и баданарки, не с излишно пръскане на пари по мой адрес, а просто с това, че Е и че ми харесва такъв, какъвто Е – приемащ ме с моите чепатости, търпящ ме, искащ, когато се нацупя, да се усмихна, когато му се разсърдя, да спра да му се сърдя. А защо може да се сърди една жена – ясен отговор никога не може да има. Не е ли това, което търси всеки един от нас?…
Абсурдната история на малкия човек
Той усети, че нещо не е наред още сутринта, когато, като си миеше зъбите, не се измърля с пастата за зъби, както се случваше по принцип сутрин. Иначе, като цяло, се чувстваше като всеки друг ден – знаеше, че е кърък и че такъв ще си остане. Обаче този ден започна с доказване на точно обратното. Действително от доста време не се беше случвало да не се измърля, докато си миеше зъбите. Затова и не спеше с пижама, иначе трябваше всяка сутрин да я пере.
Съмненията му обаче се задълбочиха още повече, когато портиерът на гаража го поздрави с бодро “Добро утро!”, колата му запали от раз, по пътя хвана зелената вълна и да не споменаваме, че не чу никой да го нарече “некадърен селянин” или да изрече онази реплика с майката по негов адрес. Шокът обаче връхлетя с пълната си сила, когато се оказа преди шефа си на работа, а когато той дойде, беше в отлично настроение и не го нахока за некадърната му работа предния ден. В следващия момент се сети, че жена му трябваше да се върне тази вечер от командировка, но предната вечер, точно в 12 часа, му се обади, че в железниците стачкували и не можела да каже кога точно ще се върне, но щяла да му се обади при първа възможност. По дяволите, дори на рождения си ден няма да може да е с жена си. Рожден ден ли?… Ами да, днес беше рожденият му ден. Скапаният му късмет бе причинил дори и амнезия. Как можа да забрави, че днес е рожденият му ден? Дали пък шефът не го поздрави точно по тази причина? Глупости, за шефа му той беше толкова незабележителен, че едвам помнеше името му, камо ли да знае рождената му дата.
Пак се сети за жена си. Тази стачка на машинистите (ако въобще я имаше) явно й беше дошла като по поръчка. За разлика от него, тя имаше късмет. А може би единственият негов късмет бе, че тя беше все още с него вече 12 години. Никой не го бе издържал толкова дълго, а той така се стараеше. Все пак, когато замина, не остави децата при него, а ги заведе при нейните родители. “Току виж, тухлата вместо да падне на твоята глава, извадиш късмет, и падне на някое от тях.”. Това бяха думите й. Но той вече не обръщаше внимание. Не обърна внимание (а може би трябваше) и на това, че тя трябваше в рамките на една седмица да ходи два пъти в командировка на едно и също място. Много добре знаеше с кого е жена му и какво ще прави. Със сигурност нямаше да работи. Вече доста време му слагаше рога с шефа си. Но него това не го притесняваше. Напротив, радваше се, че не му натяква, че е пълен мухльо и се лута в живота като муха без глава и все пак не го сравнява с другия. Но той до такава степен беше свикнал със съдбата си, че едва ли би го засегнало дори това. Все пак жена му не беше нито тъпа, нито грозна, нито некадърна, биваше я в леглото, готвеше добре, а имаше и късмет. Защо пък да не я харесват и други мъже? А защо и тя да не ги харесва, след като има такъв като него в къщи? Може би трябва да се чувства поласкан, че жена му привлича чуждо внимание? Спомни си последния път, когато се люби с нея. Беше на нейния рожден ден миналата година. Зловещият му така наречен късмет и тогава му подложи крак. Първо, едвам се възбуди, второ, почти веднага след това свърши, и трето, точно в този момент малката му дъщеря влезе в спалнята и каза, че се е напишкала в леглото, а кака й, като видяла петното, повърнала върху него. Сега му звучеше като невероятна история от Удхаус с елементи на Стивън Кинг, но тогава не го погледна от този ъгъл; единствената му мисъл беше: “Мамка му!”. От тогава не бяха правили секс. А тя сега най-вероятно масажираше гърба на шефа си. Беше страхотна и в масажите.
Почувства, че някой стои зад него и го наблюдава. Явно, отдавайки се на размисли за шибания си късмет в работно време, е придобил доста олигофренски вид, загледан в една точка. Оказа се, че го наблюдава шефът му. Той скочи неловко и гузно попита какъв е проблемът този път. И, о Боже!, отново шок. Отговорът беше:
- Няма проблем. Просто исках да ти честитя рождения ден.
В следващия момент той вече държеше огромен букет цветя, имаше 3 различни отпечатъка от червило по бузите си, някой здраво тресеше ръката му, друг гърмеше шампанско, а по радиото радоиводещата му честитеше празника от името на всички колеги. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае, че отговаря съвсем машинално на поздравите и сигурно изглежда още по-глупаво от момента, когато се беше замислил. Тогава шефът му каза, че неговият подарък е един свободен следобед. Чудеше се дали не си въобразява, но като се ощипа, го заболя, а кафето, което пиеше от сутринта, имаше вкус. Явно не си въобразяваше, след като дори успя да хване асансьора и в него имаше само още един човек – нещо, което до сега не му се беше случвало, а и беше вече обедно време, когато е нормално асансьорът да е претъпкан.
Чак тогава май осъзна за какво става въпрос. Най-вероятно молитвите му бяха чути (въпреки че не се молеше отдавна, осъзнавайки, че е такъв нещастник, с когото дори и Господ би се затруднил). Явно това беше подаръкът му за рождения ден – малко късмет. И той реши, че няма да го насилва, та, ако е възможно, да го натрупа в капитал. Тази му мисъл му прозвуча малко странно, но реши да не я формулира по друг начин. Сигурно тогава би осъзнал абсурдността й – надали късметът може да се запази за малко по-късно. Затова реши, вместо да се прибере набързо с колата в къщи, като преди това мине и вземе дъщерите си от тъста и тъщата, да се поразходи из града и действително да употреби рождения си ден най-егоистично за себе си. На всичко отгоре времето беше чудесно. Последният път, когато реши да се разходи с жената и децата в парка, заваля сняг, макар да беше едва краят на октомври. А сега беше февруари и слънцето така припичаше, като че ли беше средата на май. Това до сега не му се беше случвало. Никога. Тъй като беше на спирката на автобуса, реши да го вземе за няколко спирки, да отиде до центъра на града и да се поразходи из улиците. В този момент пред него спря точно рейсът, който му трябваше. По принцип не обичаше да се вози в градския транспорт – там винаги е голяма блъсканица, нон-стоп се ръгат разни баби, които надали ще са живи, когато дойде тяхната спирка, шофьорите са за освидетелстване, когато е без билет, винаги го хваща контрола, студено е, мирише неприятно и винаги му ставаше лошо от тази миризма. Този автобус обаче беше Изключението – беше празен, намери си билетче в перфоратора, оставено от някой благороден пътник, беше сравнително чисто и миришеше приятно на бор от ароматизаторите, които висяха от тавана. На всичко отгоре и контрола не мина и той реши и той да остави билетчето за някой следващ пътник. Като слезна от автобуса, успя на косъм да се опази от някакъв нередовен шофьор, който за малко не го опръска целия с киша от локвата покрай тротоара. Но все пак успя да се опази. Тогава започна да се съмнява дали “подаръкът” му вече не губеше силата си. Но обърна внимание на това, че на повечето хора около него гърбовете им бяха изпръскани от кишата от краката, а неговият шлифер все още си беше съвсем бежов. Защо точно на това обърна внимание, и той не можа да разбере.
Един амбулантен търговец, който редовно виждаше в този район, го спря и започна да го вербува да си купи някакъв сешоар, който може да се използва и като електрическа печка, като заедно с него ще получи и комплект часовникарски отверки, универсални дръжки за тенджери, калъфче за карти, което се носи на колан и още няколко също толкова необходими вещи. Вече се чудеше как да отпрати прекалено любезния младеж, когато изведнъж реши да си купи цялата тази менажерия. Бутвайки парите в ръцете му, остана изумен на още по-изумената физиономия на младежа. Очевидно за пръв път продаваше някой от своите толкова полезни комплекти. В следващия момент си помисли, че жена му ще се изкаже доста саркастично по адрес на тази негова покупка и сам се замисли какво всъщност ще прави с всичките тези неща. Но реши, че и той може да си направи подарък за рождения ден, било то и най-ненужната вещ. Точно тогава пред погледа му се изпречи една телефонна кабинка и той даже не се и усети как влезе вътре и вече набираше телефонния номер на най-добрия си приятел. По някаква случайност даваше свободно и от отсрещната страна се чу бодрото и звънливо гласче на милата му секретарка. Оказа се, че и шефът й е там и тя бе така любезна да го свърже.
Веднага позна гласа му, въпреки че не се бяха виждали и чували от доста време. Приятелят му веднага се съгласи да си освободи петъчния следобед, за да се видят. Уговориха си среща след половин час при пощата. Значи му оставаха 20 свободни минути да се пошляе. Той обаче седна на една пейка и започна да оглежда минувачите около него. Хора без лица, както би ги определил по принцип, но сега му се струваше, че може да разбере живота на всеки един от тях, само като ги гледаше от пиедестала на тази пейка. Имаше чувството, че може да заговори всеки на точната тема и отсреща да не го погледнат като досадник, но със същото чувство разбираше, че едва ли някой би разбрал и би му обяснил (защото той самият все още не разбираше точно) какво става с него в този тъй слънчев февруарски петък, по една случайност неговия рожден ден.
Така изминаха тези 20 минути и той се запъти към пощата. Изведнъж пред погледа му се материализира портфейл. Вдигна го. В него нямаше нищо друго, освен едри банкноти – нито документи, нито снимки, нищо. Затова реши да си го прибере. Когато пристигна при пощата, неговият приятел още го нямаше, но не се бави много. Вече беше ранния следобед и за това решиха, че е необходимо да изпият по едно кафе. Отидоха в едно много приятно заведение, което беше пълно с млади хора. Успяха да си намерят една масичка и си поръчаха. Междувременно забеляза, че две студентки доста упорито ги гледаха и им се усмихваха. Обаче явно видяха, че и двамата са с халки на ръцете. И те сравнително бързо набелязаха новите си жертви. Доста, след като кафето пристигна, те успяха да отпият от него. Явно времето, през което не се бяха виждали, беше действително дълго. Имаше много промени и в двамата. Когато дойде време да плащат, приятелят му бръкна в куфарчето си, но той го спря с думите:
- Не бъркай за пари, моля те. Днес имам рожден ден и бих желал да те почерпя, макар и с едно кафе.
- Не за пари се бъркам. Помня, че днес беше рожденият ти ден. – в този момент извади от куфарчето пакет, в който имаше книга. – Помня, че от малък обичаше приказките. Затова ти купих книга с приказки за пораснали деца.
Книгата беше “Дон Кихот”. Спомни си, че когато учеха това произведение в училище, много се впечатли. По някакъв начин се свързваше с този рицар с болен ум, за който вятърните мелници бяха зли великани, а любимата му е омагьосана от подъл магьосник. Всъщност не си спомняше повече подробности – отдавна беше ученик. Но подаръкът го трогна до дъното на душата му.
Вече се стъмваше и двамата се разделиха. Той се почувства с 10 години по-млад. Някак си този разговор с единствения му приятел го накара да се чувства така, както не си спомняше да се е чувствал преди. Понякога само една дума или съвсем кратък разговор могат да променят възгледите на човек. И той сега се чувстваше като нов. А и подаръка…
Запъти се пеша към къщи. След около час се озова пред входната врата и доста се изненада, когато откри, че от вътрешната страна на ключалката има ключ. Позвъни и му отвори жена му. В първия момент не можа да отреагира, когато тя му се хвърли на врата. Тя му каза, че ужасно се притеснила, когато, след като се върнала, позвънила в офиса му и оттам й казали, че получил свободен следобед, а по радиото били съобщили, че е станала огромна верижна катастрофа по пътя за техния дом. Била звъняла във всички болници и вече не знаела какво да прави. Чак тогава той смогна най-сетне да я попита как все пак тя се оказва у дома.
- Това беше малък номер от моя страна по случай рождения ти ден. Исках да те изненадам някак си и реших, че ти въобще не би се усъмнил на това ми обяснение. Между другото, искам да ти кажа една не чак толкова приятна новина – напуснах работа. Шефът ми вече така ми лазеше по нервите, че не можех да го издържам повече.
Той само се чу да казва:
- Обичам те!
Сам се почуди как и защо го каза. Не че не искаше да го каже – не беше й го казвал от години - но като че ли не го каза той, а някой друг. Или пък точно това беше нещото, което искаше да каже цял ден. Всъщност тези думи описваха точно това, което той изпитваше в момента.
- И аз те обичам.
Задължителната прегръдка за този момент се наруши от гласчето на малката му дъщеря. Точно тогава той се сети, че е забравил да мине да вземе дъщерите си, за да прекара вечерта с тях. Явно обаче жена му я беше свършила тази работа.
- Татко, честит рожден ден! Това е моят подарък за теб.
Тя държеше рисунка, на която имаше четири човечета с различна големина, които се държаха за ръце, а над тях грееше огромно слънце.
- Това сме ти, аз, мама и кака. Сама я нарисувах.
Голямата му дъщеря пък го прегърна и заплака, защото нямала подарък.
- След като аз съм човекът, който заслужи твоите сълзи, това за мен е най-големият подарък.
След малко и родителите му позвъниха да му честитят празника. Последва идилична семейна вечеря, а след това и най-невероятният секс с жена му, който въобще някога са правили. След това тя заспа, а той се зачете в “Дон Кихот”. Спомни си защо точно обичаше приказки. В тях, за разлика от неговия довчерашен живот, доброто винаги побеждаваше. Замисли се също така дали и утре този благословен късмет ще е пак с него.
- С две думи, това искам да ми се случи – да живея нормално, а не да съм човекът, който току-що ти описах. Но май ще си остана такъв.
- Не знам, може би…
Бал по никое време
Работата ми е такава, че понякога се оказвам на най-неочаквани места по най-неочаквано време. В случая обаче някак си беше логично, че когато участвам в организацията за мероприятие в НДК, някак си трябва да изкарвам определено време в НДК. Няма да споменавам, че то – времето – някак си стана съвсем НЕопределено вече. 
Та, бидейки в НДК, логично е, че по-бързо ми е и придвижването от точка А до точка Б (респективно главния вход и зала 3 на 7-мия етаж) с асансьора, а не с ескалаторите.
Който е малко от малко запознат с НДК, трябва да знае, че там има кво ли не – от гардероб на партера, през печатници и паркинзи в подземията, няколко сериозни ресторанта до ен на брой зали за още по-ен на брой хора.
Мислата обаче ми е за ресторантите. Тва явно е голям бизнес, защото преди 15-ина години под път и над път никнеха такива; сега, слава богу, нещата някак си поотихнаха. Някак си изплува в главицата ми руса лафа на случайно попаднал западняк по онова време в София – „Я! От това кръчме какъв хубав гараж може да стане!“.
Пак се отклоних. Идеята ми изобщо не беше за „ламаринения“ тип локали. Имах предвид хубавите ресторанти, където наистина на човек да му е кеф да иде да похарчи стабилна сума пари (стига да я има) за добро обслужване, храна, борба, култура, бахур и т.н. Е, в НДК могат да се похвалят с няколко такива. Към настоящия момент се присещам за 4, сигурно има и повече.
Та, логично е тези ресторанти да обслужват всякакъв вид клиентела. Тъй, де, в условията на пазарна икономика всички сме к*рви – продаваме нещо свое (труда си) за пари. Логично. И още по-логично е, че понякога не ни пука откъде точно идват тия пари.
Та, знам, че редовно звуча не по най-логичния начин – през асансьорите до ресторантите, а всъщност за балове обявих, че иде реч, затова ще се върна отново на асансьорите, за да обясня за какво иде реч всъщност.
Днес, 20-ти ноември 2007 г., се возих в асансьора на НДК, който, освен до работната за мен зала тези дни, води и до един от ресторантите. Принципно се води за най-добрия на най-добрата позиция. На поредното слизане от залата до главния вход за изпълнение на служебния ми дълг, с мен се качиха 3 девойчета, които очеизвадно нямаха пълнолетие или бяха съвсем в началото му, които държаха в ръце телефоните си и оферта от въпросния ресторант за… абитуриентския им бал. Чуването на това словосъчетание (можете да се досетите, че трябваше да го чуя, за да вдена за кво иде реч близо декада след моето такова събитие) ме повтрещи. Още повече такъв ефект имаше фактът, че едното от девойчетата говореше междувременно по телефона, докато другите две дискутираха менюто. Та, в разговора и от двете страни чух сумата от 125 лв. на човек куверт. И коментар, че всъщност това не е кой знае колко. Все още премигвам на парцали, като се присетя за тона на тези момичета и за това как всъщност понякога ми се е налагало да изкарам допълнително 125 лв. Да, понякога наистина не са кой знае какво, но … Да, де, няма смисъл да ви занимавам с това. Знам, че повечето хора, които четат това, отдавна не висят на вратовете на родителските си тела и знаят много добре как се изкарват 125 лева. Поради тази причина ще ви запозная с другата мисла, която прехвърча през главата ми, докато пътувах тези 7 етажа в асансьора с въпросните девойчета.
Във всеки порядъчен роман главния герой бива описван как изглежда визуално още в началото, но аз ще се спра на външия вид на момичетата сега – в края на изложението на поредната си теза. Първото нещо, което се виждаше по тях, беше розово. И при трите. Второто пак беше розово. Третото и четвъртото - розово. Чак петото беше евентуално нещо друго. При мен това беше грима им. Естествено, жена съм и това ще видя. Няма да правя излишни сравнения, но освен цялостното им поведение, макияжът им беше прекалено видно старание за прикриване на реална възраст и демонстрирация на друга такава – доста по-голяма от тази, на която действително бяха.
Не знам защо това нещо ми направи толкова силно впечатление, имайки се предвид, че последната година почти не употребявам грим, въпреки че това по принцип ми е едно приятно занимание. Но, както обичам да казвам, принципите съществуват, за да се нарушават. Напоследък за мен това е просто чиста загуба на време. Наскоро попаднах на един сайт в нета, в който имаше демонстрация на няколко хитри номерца да си спестиш време от нещата, които ти се налага да вършиш ежедневно - доста бързо и лесно събличане на тениска, което спестява около 8 месеца от един средностатистически живот, хитро навиване на кабела на слушалките на МР3-плеъра, чието разплитане иначе унищожава около година и т.н.
Пак се отплеснах.
Та, имам чувството… не, съвсем така си е - откакто съкратих гримирането до употреба само на крем за лице и спирала за мигли, сигурно спя с около 10-ина минути повече сутрин, но това все пак е ОПОЛЗОТВОРЕНО време за нещо по-полезно за мен към настоящия момент. А тези моми сигурно губят доста по-голямо количество в гримиране, вместо в нещо много по-градивно като … свалки с гаджета например.
Абе, с две думи, поредното доказателство за класическата женска грешка да се прави визуално на нещо друго (понякога си има нужда, но изключваме тези случаи) се материализира за пореден път пред мен. Просто цялото ми същество крещеше около третия етаж да им кажа:
- Девойки мили, жени ще бъдете цял живот. Момичета – съвсем кратко време. Защо толкова държите да го губите това време?…
За начало е добре да има рожден ден
Това е първи пост. И смятам, че е хубаво в него да има рожден ден. Ама то да беше рожден ден, като рожден ден… Неееее. То беше ЮБИЛЕЙ.
Но, да карам по същество.
Доста често ми се случва да разсъждавам (всъщност, рядко, но това друга тема, да не се отклонявам) по темата какво прави времето с нас. Заобиколена съм както от мои връстници (между 20 и 30), така и от доста по-малки от мен, но и от доста по-възрастни. Общо взето, не се оплаквам от липсата на наличие на разнообразие на хората около мен. Затова не е учудващо, че попаднах на този 85-годишнина юбилей.
Чувствали ли сте се някога толкова не намясто, все едно сте нудист сред ескимоси-гейове? Е, моят случай беше горе-долу такъв. Мисля, че единственият човек, който не беше преживявал световна война там, бях аз. Но възрастните хора по принцип страдат от моето уважение, затова това не ме притесни особено. А може би трябваше…
Вечеринката, или по-точно следобедното матине, започна с изпълнението на двама много уважавани от мен професори (особено прическата на единия, признавам си) на световно (не)известната песен на Иван Вазов „Орльо, Орльо“. „Полетяхме“ всички на крилете на тоз орел – пеещият професор наистина пееше чудесно. Успя да ме изненада приятно. Но след като около 18 пъти обясних на свирещият на пиано професор какво трябва да направят преди и след изпълнението си, те просто решиха, че няма да ме слушат. Добре, аз съм там просто редови гост, както всички останали. Нямам право да се оплаквам. А рожденникът междувременно излъчваше светлина като Халеевата комета.
След музикалното изпълнение последва поздрав, а после и още няколко музикални изпълнения. Признавам си, нито една песен не ми звучеше познато. Но възрастовата амплитуда може да обясни донякъде причината за това.
Та, след последвалата китка от музикални поздравления, започнаха словесни такива. Олеле! По-добре само да спомена за какво иде реч:
1. Бубар обяснява за фашизма.
2. Земеделец обяснява за пилотирането на военни самолети.
3. Същият този земеделец реши да пее. Хубаво, че песничката беше хумористична, защото аз доста трудно се сдържах да не полилавея от напъна в мен. Дай Боже всеки му на тази възраст все още да може да пее вярно с половин изскочило чене от устата! Определено се изисква майсторство за това.
4. Стихотворение. Изпълнено от Коцкар. С френско „р“. Дядо Стефчо ряпа да яде.
5. Междувременно ставам неволен слушател на литературно, пардон, музикално-творчески анализ на певческите способности на преждеспоменатите професори, докато се опитвам със същите тия професори да се разберем какво ще пеят за финал на официалната част.
6. Подсвирквания, дюдюкания и бурни аплодисменти за Коцкара (хубаво му беше стихотворението на човека).
7. Хубаво беше решено в този момент официалната програма да приключи, ОБАЧЕ не се правят сметки без кръчмар, а в случая кръчмарите бяха цяла гилдия. От останалите непоздравили 10-ина човека се нададоха вопли, че искат и те да говорят пред публика. Добреееее…
8. Цветя. Спомени за близкото и не чак толкова минало. Добрееее…
9. „Режисьорката“ на мероприятието постоянно ме ръчкаше да ги прекъсвам, за да ходим да се почерпим вече. Добрееее…
10. Рожденикът се радва ли радва на всеки поздрав. Чудессссссно (моля, да се избягват асоциации с влечуги)!
11. Мисия Прекъсване – неуспешна първи път.
12. Виж т. 8.
13. Виж т. 9
14. Виж т. 10.
15. Виж т. 11 и само промени поредността на неуспешностите на мисиите.
За да не досаждам, минете през цикъла т. 8 – т. 11. още поне 7 пъти. Ако не заспите.
Накрая (или поне така изглеждаше) стигнахме до прословутата финална песен. Но в този момент се материализира пред всички една … ъъъ… Плътна Маса, която заяви, че така не може. Прекъсна симпатичната песен на още по-симпатичните професори и каза, че също иска да поздрави (де бля до ся, ма?!). След това позволи на професорите да продължат песента си. Рожденикът се поклащаше в ритъм като Стиви Уондър пред рояла, почти мумифициран от кеф. Песента свърши и аз заявих на … Плътната Маса, че може да го поздрави, без аз да я обявявам (всъщност, това беше моята роля в партито – конферанс). В този момент до мен достигна божествената мелодия на приятно стържещия й глас (много напомняше на циркуляра за рязане на дърва на баща ми на село):
- Вие, млада госпожице, как си позволявате да ми диктувате какво да правя? АЗ ИСКАМ ДА ГО ПОЗДРАВЯ!
Сигурно, ако имаше маса, щеше така да тропне по нея, че всеки порядъчен грък би завидял на умението й да чупи чинии във въздуха само от присъствието си там.
След като засрамена излазих изпод стола, успях да намеря някъде в петите си гласец, с който да я помоля да излезне и да го поздрави. Голяма грешка!
За да не се връщам на точки 8-11, ще се прехвърля действието вече в съседното помещение, където беше софрата. Да живеят пилешките хапки (първо ядене за мен за деня)!
Та, всъщност, тръгнах да разказвам за моите размисли относно това как времето влияе на хората. Еми, не влияе. Само на втората наздравица вече цялата компания говореше за третото от „тия три неща“. Беше… хм!… образователно. Още по-образователно ми стана, като усетих погледа на Коцкара, когато заговори за пореден път по темата. Обаче го бих на индиански поглед.
А когато реших да си тръгвам… то не бяха сълзи, не бяха сополи, не бяха потупвания по рамото, не бяха автографи…
Извод ли? Извод няма. Аз обаче не искам повече рождени дни за тази петилетка.
Hello world!
Welcome to WordPress.com. This is your first post. Edit or delete it and start blogging!
