Spook4e’s Weblog

24-ти май беше един прекрасен повод да навестим родителите на Половинката след близо 5-месечно скипване. Още по-прекрасен повод беше и това, че след близо половингодишно моткане от страна на многоуважаваните органи на реда („КАТ“ ООД), Любимият вече можеше да си вземе контролния талон. За съжаление, това трябваше да се случи в работен ден, затова той хвана говедовоза още в четвъртък следобяд, за да може в петък да се държи учтиво със служители на подразделения разни (министерски, финансови и пр.). Все на него ще му се случи!…

От своя страна аз, след почти едномесечно отсъствие от работа (само с 4 дни разписване) трябваше някак си да остана и за петък. Въпреки това реших да се направя на нищо неразбираща и помолих учтиво Трудовия ми Ръководител да ме пусне от работа по-раничко, къмто 15 ч. в петък (с цел избягване на задръстванията, ама не му го обяснявах). Той се съгласи. На всичко отгоре, цъфвайки на работното ни място в 14:20 ч., ме погледна и след поздрава за добър ден, последва въпроса: „Ама ти още ли си тук?“. Веднага се възползвах и зачезнах в посока изток.

Перипетиите с пълната липса на гориво на любимото ми розАво возило и прекрасните задръствания, в които въпреки всичко се влях, не заслужават да бъдат споменавани. Важното е, че в 15:15 бях на светофара на Горубляне, с почти пълен резервоар (или поне да ми стигне до крайната точка), сокче от ананас и кокос, чиито прекрасни вкусови свойства открих наскоро, сандвич със сьомга, тортила чипс и пълен холдер с музика, която само мен ме радва за из път.

След около час и малко сокчето си каза думата, обаче всички бензиностанции по пътя бяха задръстени – след две седмици с работни съботи софиянци вече бяха ръгнали да си ходят по родните места и този факт не трябваше да ме учудва ни най-малко. До към Пазарджик движението беше наистина… петъчно. Аз обаче не си бях карала Джиджо бая време, още повече сама и някак си ми беше пълен кеф да си куфея на музиката и да си дъвча дъвченето със завидна за розАва женска кола скорост. На всичко отгоре, точно покрай големите областни центрове ме пра и един прекрасен порой, който на няколко пъти ме накара да карам с доста под нормалната скорост за една магистрала. За мен обаче това беше поредното удоволствие от пътуването – пороят ми изми джама от всички мушички, намерили смъртта си върху него за последните стотина километра. Но дъждът още повече ме принуди да послушам напъна на сокчето.

Междувременно се присетих, че Любимият два дни по-рано ми беше казал да му се обадя, като мина определена дестинация по магистралата, която на мен обаче автоматически ми изхвръкна от главицата. Затова реших да отбия на първата срещната бензиностанция и да му се обадя да го попитам къде трябваше да мина и да му се обадя. Поспрях аз, мушнах се в заведението и точно в момента на приключване на заданието вътре, телефонът ми зазвъня. Вдигам и автоматически го питам кой град трябваше да мина. Отговаря ми се: „Чирпан. Ти къде си?“.

- Не съм го минала още. – обясних аз. – На една бензиностанция след Пловдив съм.

- Добре, обади се все пак, като минеш Чирпан.

- Хубаво, де! Аз ще ти се обадя, ама защо?

- За да те посрещна на входа на града, за да не се загубиш по тия прави улици. Немалко народ го е правил.

Вярно е, че аз в Стара Загора съм била 2 пъти нетранзит, двата пъти той шофираше и аз го играех куфар, но МНОГО добре бях запомнила къде живее. От друга страна, надали той случайно ми го казваше – неведнъж му се е случвало да го прави и аз го знам, ама и аз нали съм от тия, дето не трябва да им се казва: „Не можеш!“, та го приех на гордост и почнахме спора „Няма да ти се обадя“ / “Ще ми се обадиш“. Накрая стигнахме до компромисен вариант – ще се обадя, но няма да ме посреща. Тъй, де, аз го заявих и разговорът за мен вече беше приключен. Той просто реагира: „Айде, давай, пък да те видим как ще се оправиш!“. Е, тук вече моето его беше взело връх в историята. Но все пак, съгласи се. Аз, съответно, бях убедена, че:

1. Той въпреки всичко ще ме посрещне.

2. Може би наистина ще се загубя.

Поради тази причина, доста дълго мислех дали да не мина по стария път (от него винаги мога да се ориентирам къде живее точно), но не го направих, но му се обадих доста, след като подминах Чирпан с цел, ако се замотам по града, пак да имам достатъчно време да стигна до правилния адрес. В същото време, ако все пак ми спретне този номер – да реши да ми гледа сеира от някоя неизвестна за мен кола, аз да съм подминала мястото, където евентуално може да ме посрещне.

След около 40 минути му звъннах (по дефолт, вече трябваше да съм по града). Проведе се следния разговор:

- Аз съм в Стара Загора вече, обаче не знам къде съм.

Отсреща, естествено, се чу ехиден смях, тип „знаех си“:

- Къде се намираш? Обясни ми.

- Пред вашия блок и те чакам.

Предполагам, че му идеше да ме удари с нещо тежко.

Та, така, имах един наистина много приятен път до там. Престоят обаче беше още по-приятен. Майка му е едно изключително слънчево и любвеобилно същество и от самото начало си ме прие много радушно. Няма да споменавам с колко подаръка ме заля, докато Любимият не получи нищо и за имения си ден. Естествено, и всички кръчми бяха обиколени, а някои – по няколко пъти.

Тъпото, което ми направи отвратително впечатление в този иначе наистина прекрасен град, беше, че обслужващият персонал по заведенията се държи така, като че ли клиентът му е длъжен. Ако изобщо те огрее да се „задържи“ някой с теб. От това да чакаш сервитьорка около половин час, до това да чуеш въпросната да каже към колегите си: „Чакай да прибера шишетата от швепс тук, че децата си изпиха безалкохолното“, честно казано, смятам, че ще е пъти по-добре да си купиш „швепса“ и да се качиш на Аязмото или на Самарското знаме (посетих накрая и двете, включително и езерото до завода „Загорка“) и да зяпаш града от високо, вместо да гледаш кисели и недоклецани физиономии. Нищо, че Половинката негодуваше, че обръщам повече внимание на охлювите и гъсениците, отколкото на него…

Видях се и с няколко приятеля, които нямам шанс да видя, ако не се замъкна аз до там, но пък… беше наистина весело изкарване. За пореден път стигнах до извода, че комуникацията с мъже ми е доста по-лесна, отколкото с жени.

Единственият ми проблем беше, че мрънках, че виртуалното ми лабрадорче ще умре от глад, докато аз си правя готиното. През цялото време не спрях да цикля, че искам някакъв интернет за 5 минутки. Предполагам, че ако някой на мен така ми мрънкаше, нямаше да го издържа.

Изведнъж обаче стана неделя вечер, вече бяхме обратно в София и се усетих, че за два дни наистина съм избягала от действителността си и не съм мислила за нищо друго, освен за пълния релакс, който Любимият ми предложи за пореден път.

…И мъжете вече се разгониха. Само за 5 дни получих един куп доказателства за това – от реплики от сорта „После що има изнасилвания при така облечени жени?“ до супер странен СМС, в който получавах предложение за … хм!… интересна нощ в хотел по желание от изпращача на СМС-а, само дето идея си нямам кой е. Но последното – това от снощи – просто беше черешката на тортата.

За снощи имахме организацията с двете ми приятелки, с които въртим пой, да си доставим това удоволствие в Борисовата градина. За съжаление, Милена отпадна по технически причини, затова останахме само с Люси и компанията кибици-фотографи. По някаква случайност, аз и Люси бяхме единствените жени в началото. Затова я помолих да дойде с мен до храстите, за да се преоблека. Скрихме се ние от полезрението на мъжката част и аз започнах с преобличането, съответно имаше и демонстрация на бельо… Въобще, женски разговор в храстите. В един момент обаче аз видях някакъв младеж, който изскочи от нищото и уж изчезна, но в следващия момент отбелязах факта, че се приближава към нас. Ние бяхме на доста усойно място, изцало обградено от храсти и шанс той просто да ни подмине нямаше на хоризонта. Младежът спря до нас и зададе въпроса:

- Момичета, искате ли да си направим една тройчица?

Аз веднага започнах да кроя пъклени планове как да го затапя така, че повече да не смее да иде по горичките, но в тоя момент Люси невярващо зададе въпроса:

- МОЛЯЯЯЯЯ?!?!?!…

Той повтори:

- Тройчица да си направим.

В този момент аз се намесих вече:

- Гледай сега, нещо не улучи хората.

- Защо?

- Ако искаш, можем да ти викнем мъжете си ей там, от паметника, да ти обяснят защо точно не искаме. – светнах го аз.

Люси се заливаше вече от смях, аз също бях на ръба да му се изхиля в лицето, но все пак се усетих, че човекът е болен и очеваден фетишист за руси мацки и се притесних пък да не стане агресивен. Той обаче ни пожела приятна вечер и тръгна точно към мястото, на което беше останалата част от компанията. Ние също вече бяхме приключили с дегизировката и се запътихме натам и предложих на Люси да не им казваме в първия момент какво се е случило, защото Половинките и на двете бяха там и някак си не ми се искаше да прекарам вечерта в побоища и обяснения що двама мЬетъли са пребили кротко разхождащия се човечец в парка. Е, след като им казахме, изразиха (съвсем културно при това) съжаление, че не са си разкършили малко кокалите.

Въпреки това аз се замислих за практическата страна на нещата. ОК, ние не се съгласихме, обаче сигурно ще се намери или намерят желаещи, по-болни и от него, които ще се навият. Дали той ще може наистина да задоволи две жени едновременно? И дали ще използват презервативи? И, ако не ползват, той къде ще свърши. И дали вече не е напълнил столицата ни с други малки фетишистчета като него от такива безразборни тройки?… Да пази Господ!

Вчера – 20 май 2008 г. – се навършиха 9 години от туй нящу, наречено абитуриентския ми бал. Тогава, в далечната 1999 г. никак, ама НИКАК не исках тази селяния да ми се случва (и сега не ми се е променило мнението за туй тъй грандиозно иначе събитие) и поради тази причина приготовленията ми тогава започнаха има-няма 20-ина дни преди датата. По-важна ми беше кандидатстудентската сесия.

Както винаги, текнах в друга тема. Няма да разказвам за 1999 г., а за 2008.

Та, преди десетина дена ми се обади една съученичка от гимназията и каза, че ще се събираме. Много се зарадвах, защото бяхме готин клас, хората са симпатични, обаче връзките след завършване доста поотекоха и някои от хората за последно бях виждала таман на бала и държавните изпити след това.

И така, позиционирах се аз снощи с Нели (с нея седяхме 4 години на един чин) в кръчмата и изненадата ми беше доста приятна, защото там вече имаше едно 15-ина човека, а очевадно щяха да дойдат и още. Миналата година се бяхме събрали едва 10 човека и се чувствах доста не на място, защото всички говореха за децата си. Поне жените. Мъжете скучаеха като мен.

Снощи, понеже позакъсняхме порядъчно с Нелката, купонът вече се вихреше. Всички бяха много нахилени и изглеждаха наистина щастливи от факта, че се виждаме. Аз самата също много им се радвах. Даже с удоволствие разпитвах този път майките за поколението им. Всъщност, разпитвах всички за всичко – кой, къде, какво и защо. Изключително приятно бях изненадана, че нещата на всички се бяха подредили или се подреждаха – едни бяха избрали да имат семейство, други бяха избрали да гонят кариера, трети бяха комбинирали нещата… Дано нещата продължават да са в тяхна полза!

В един момент се усетих, че оглеждам хората, за да видя колко са се променили за тези 9 години и открих, че промените бяха незначителни – които си бяха лидери тогава, са лидери и сега, които бяха по-кротки, си бяха кротки и сега. Аз специално бях онази порода индивидуалисти, които винаги гледаха да им е весело. И най-готиното – снощи поне няколко пъти чух, че съм си същата. Признавам си, в последно време не бях вечната усмивка на компанията, но снощи така се заредих положително, че усмивката ми се лепна с влизането и… още си седи на физиономията ми.

Другото нещо, което адски много ми се повтаряше, беше: „Ау, колко си отслабнала! Глей ква мацка си! Ма бюстът си ти е на място!“. Няма да коментирам, че това беше поредното доказателство за мен, че за жените е фикс-идея това как изглеждаш/т/м, но всичките видимо ми се радваха, а когато и мъжете почнаха да се включват в тия баданарки, съвсем вече ми повдигнаха самочувствието.

Та, отслабването го оставям настрана, че ми писна да обяснявам, че последната година и нещо си слабея, без да правя абсолютно нищо, а ще се върна на усмивките. Всички бяхме цветарки и общо взето не се знаеше кой къде седи и по едно време се бяхме позиционирали една доста весела компания в единия край на дъъъългата софра и, естествено, само на второто питие се зададе въпроса къде ще продължим. Всъщност, точно това продължаване беше по-интересното или поне по-пикантното. Останахме 2 жени на 4-ма мъжове и … няма да споменавам момента с количеството алкохол, което бяхме погълнали всички, но тогава вече с пълна сила ме връхлетя това, което споменах и по-рано – все едно тези 9 години не бяха минали. Спряха да се водят информативните разговори, а чувството, че отново съм на 18 с никви грижи на главата и едно изключително светло бъдеще пред мен, ме беше заляло от главата до върха на ноктите на краката.

Накратко – пури, танци, пури, танци, пури, танци… Супер много им се израдвах на мъжовете, че подскачаха не по-малко от нас с мацката. Накрая, естествено, приключихме с шкембе в Дивака и вечния разговор „Левски – ЦСКА“. Аз вече почти заспивах в чинията си и предложих на единия младеж (бяхме останали само 4-ма накрая) да се занасяме към къщи. То и без това вече беше светло, а след 2 часа трябваше и на работа да се ходи.

Та, така. Наистина се радвам, че отбелязах тази паметна за мен дата по този начин. Не само, че имах нужда (отдавна не бях вилняла така), а и определено смятам, че поднових контакти, които бях позагубила последните години. Нищо, че главата ми все още е малко квадратна, малко подвиквам, защото ушите ми още пищят от силната музика в „Ликьор“, леко съм недоспала и съм един чифт обици назад.

До сега си мислех, че моята свършва максимум за няколко часа. Като си платя сметките на трите телефона, позволя си един свестен обяд с колегите и вечеря с приятели и на следващия ден - да са ми живи и здрави мама и татко до края на месеца! Тук следват кратки изчисления от страна на читателя, за да се досети какви доходи имам всъщност.

Днес обаче шашардисах сама себе си.  Не знам - разходите за телефоните ли съм си намалила или има дефлация, обаче се прибрах с пари. А на всичко отгоре си купих обувки и обици. Всеизвестна е моята страст по среброто.

Тук правя един скок във времето с около 48 часа назад.

Нали съм леля? Даже след има-няма 30-ина часа тази ми роля ще навърши цяла ЕНА годинка (поне Човечето така казва). Та, племенникът ми вече е на фаза бели – в събота се докопа до два от телефоните ми, затърча се с тях към кухнята, където бяхме с баба му, и в момента, в който видя нещо по-интересно от тях, ги захвърли на гранитогреса. По-старият от двата телефона – затварящ се Самсунг някой си номер на възраст 5 години – даде фира – пукна му се една част, но беше ясно, че няма да издържи още дълго с моя начин на употреба – редовно изпускане и хвърляне.

Поради тази причина, днес, получавайки гореспоменатата заплата, първата ми мисъл беше да пообиколя близките магазини за телефони и да си харесам някоя пръчица за скромната сума от 150-ина лева. Нещо обаче с една колежка тръгнахме по магазини и се уредих с упоменатите обици, а нея ощастливих с едни обувки и много симпатично синджирче. Върнахме се в работата и тя предложи да ми даде стария си телефон да го ползвам, докато си купя нов телефон. Прегърнах идеята, както прегръщам Любимия след 2 дни невиждане. Тя каза, че утре ще ми донесе телефончето, но аз я помолих да свършим тази работа още тази вечер след приключване на работния процес.

Идеята по принцип беше добра, обаче изпълнението… Просто трябва да се спомене факторът, че ние двете бяхме заедно и вървяхме по улица, осеяна с магазини. И вместо да се приберем до нас, за да вземем колата и да отидем набързо до тях, за около 20-ина минути, ние взехме това разстояние за около час и 40 минути.

Оттук ще дам накратко, че да обясня всичко, което се случи, няма смисъл, но нещата продължиха в този дух – ако не бях казала на колежката, че имам нужда от нов телефон, тя нямаше да ми предложи да ползвам нейния стар, докато си купя нов. Ако не ми беше предложила, нямаше да тръгнем към нас след работа, за да вземем Джиджо и да отидем да го вземем от тях. Ако не бяхме тръгнали пеша, нямаше да влезнем във всички налични магазини и от двете страни на бул. Стамболийски. Ако не бяхме влезнали във всички магазини, нямаше да си харесам ужасТно много едни милитъри панталони. Ако не си ги бях харесала, нямаше да ги пробвам. Ако не ги бях пробвала, нямаше да си изтърся телефона от джоба на старите ми дънки. Ако случайно едната продавачка не се беше навела да забърше пода, нямаше да види, че всъщност не съм изтърсила един, а два телефона (за непросветените, имам три – антимонополист съм). И вторият телефон – на двеееее. И то точно този телефон, който и без това беше за смяна.

Та, така, в момента имам телефон-заместител и все още стотинки в касичката. Тази заплата може би просто ми донесе късмет. Да видим докога ще издържи.

Знам какво ми липсва – нещо, което оставих преди близо година и половина. Къде от гордост, къде от наранени чувства, къде от решението, че трябва да се случи нещо ново. Който ме познава, веднага ще се сети. Става въпрос за театъра. Дали е било за добро или за лошо, само времето ще покаже. Обаче от декември 2006 до март 2008 още не ми е показало точно, така че не вярвам да се случи и утре или вдругиден, но знам, че щом видя сцена, старото „професионално изкривяване“ веднага се явява. Абе, липсва си ми.

Все пак да си кажа мисълта. В събота вечерта (29-ти март 2008 г.) се оказах с Любимия на 25-годишния юбилей на Театрална Група „ТЕМП“, Враца (Трудна Група ТЕМП също важи). Изключително много обичам тези хора – познаваме се от 3 години и се запознахме на моя РД, кацайки на един техен фестивал във Враца. След това по съвсем случайно стечение на обстоятелствата аз започнах да работя с тях за другия фестивал, който организират – „Музите“ в Царево. Тази година обаче този фестивал ще бъде „Жреци на Музите“, защото… пазарната икономика е ши*ано нещо и незнайно защо, българинът има едно неизменно качество – прецакай другарче.

Ох, думата ми беше, че много обичам и ТЕМП-овците, и режисьора им – неотразимия Георги Врабчев. Това е един невероятно талантлив човек, достатъчно луд, за да вярва, че може да осъществи ВСИЧКИТЕ си идеи, свързани със сцената. И хубавото е, че в 99 % от случаите наистина успява. Затова и беше спретнал една неземна церемония по случай празника, типично в негов стил.

Тази церемония обаче, незнайно защо, за мен беше изтъкана от противоречиви мисли и емоции. Колкото ми харесваше, толкова ми идеше да крещя от болка и безсилие. Замислих се и за пореден път стигнах до извода, че човек трябва да е малко тъжен, за да може да е истински щастлив. Обаче дали го осъзнава? Не знам за другите, но аз знам, че съм ЩАСТЛИВА. И знам ЗАЩО съм щастлива. И знам, че ще направя всичко възможно, за да запазя това щастие. Обещавам!

Нещо съм си позанемарила блога напоследък. Даже май през новата година не съм написала нищо ново, но всяко нещо си има своето обяснение, колкото и глупаво и неизвиняващо всъщност ситуацията да е то.

Днес обаче ми се случи нещо, което много искам да запомня. Накара ме много да се замисля над себе си и за това къде точно ми е проблемът, но още не съм си отговорила. Надявам се, с течение на времето, когато съм помислила още над въпроса и прочета това, да разбера какво не ми е наред.

Всъщност, случката ме натъжи и е доста по-различна от това, което ми е идеята за този блог, но хубавите и стойностни неща в живота не винаги са съпроводени от смях.

Случката е следната: времето – петък вечер на 28 март 2008 г. ок. 20 часа, главни действащи лица – аз и Любимият ми, мястото – напълно неизвестен нам локал в квартал Белите брези.

Тъй като с Любимия не се бяхме виждали от понеделник, защото той започна нова работа, в която за първата седмица удари големия чанч и не приключваше преди 20 часа с крепенето на световната икономика (и глобулската енергетика), вижданията ни се бяха свели до минимум, та определено имахме желанието да се видим и наличието на теми за разговор. Обаче присъстваше и огромна доза глад от моя страна (кой ме би да се разболявам толкова много последните две зими и да пия толкова антибиотици и най-вече, да реша, че ще си прочистя организма от химиите на тези антибиотици чрез пости?…), затова набързо се ориентирахме в менюто какво може да засити изтормозеното ми от зарзавати и солети телце.

Няма да споменавам, че по закона за всеобщата гадост случихме на недоспалата сервитьорка, която точно днес са я сполетяли гостите от Червен бряг най-вероятно и гаджето й я е изоставило, а и физиономията й ясно показваше къде са изчезналите от Женския пазар лимони. Не знам дали и ние й бяхме толкова „симпатични“, но след като на 10-тата минута благоволи да ни обърне внимание, беше изпратен на нашата маса като обслужващ персонал управителя на заведението – симпатичен господин на средна възраст, който мисля, че не беше там, защото гаджето му държи заведението и е решил, че междувременно трябва да е „финансово независим“.

Та, поръчахме ние на въпросния господин и аз, като един порядъчно вманиечен на тема хигиена човек, реших, че трябва да си измия ръцете преди хранене. Запътих се към двете нули, като пътьом видях, че има част от заведението, която е точно барова – с ниски канапета, масички и табуретки, на които обаче никой не седеше - не беше употребявана точно тази вечер. На последната масичка обаче забелязах да се мъдри самотен един телефон. Огледах се – нямаше и помен от това, че някой седи там. Влязох в тоалетната, измих се, излязох и телефонът още си скучаеше на масичката. Спрях и продължих да се озъртам. Признавам си, мина ми през акъла дяволчето с думичките да грабвам телефона, да го изключа, да си го завра някъде по дрехите и да се запътя към масата ни лук яла, ни лук мирисала, но предположих, че може да е на някой от персонала. Затова го взех, запътих се към бара и попитах сервитьорката на тези масички някой седи ли. Тя обаче ориентира поглед към моята ръчичка и видя телефона, погледна ме с онзи въпросително-пренебрежително-завистлив поглед и ми отговори, че тази част не работи в момента. Аз й заявих, че съм намерила телефона там и явно не е неин, затова ще го взема и ще се обадя на мобилния оператор, че телефонът е намерен. И наистина щях да се обадя. В този момент погледа стана само пренебрежително-завистлив (включително и на бармана, който взе участие в разговора), но аз безцеремонно се запътих към нашата маса, където заварих обслужващия ни управител да се търти под масата, защото се оказа, че се клатела. Седнах аз и оставих телефона на масата. Любимият го видя и ме погледна въпросително, като междувременно управителят се отдалечи от нас. Аз обясних какво е станало и какво ми е намерението и извадих моя телефон, за да звънна от намерения, за да разбера на кой оператор е картата, ако вече не е блокирана от собственика. Оказа се, че е на Мтел. Междувременно Любимият реши да прегледа телефона, за да разбере дали е на мъж или на жена и констатира, че собственикът най-вероятно е жена. В същия момент сервитьорката цъфна при нас и каза, че телефонът бил на жена, която седеше в диагонално противоположния край на заведението и от нас, и от масичката, на която намерих телефона. С периферното зрение забелязах, че тя наистина се приближи към нас от посока въпросната дама. Аз, съответно, предадох телефона, като жената от отсрещния ъгъл не спираше да ми се усмихва. Не последва „благодаря“ или нещо от тоя сорт (Любимият дори се избъзика, че може да ни платят сметката заради предимно глупавата ми постъпка), но аз не го и очаквах. Точно напротив. Същевременно чух сервитьорката да обяснява на управителя какво се е случило на висок глас. Това чак ме накара да се почувствам неловко. Защо? Не мога да обясня.

Понеже бях звъннала на собствения си номер, реших, че може да бъда обвинена, че съм навъртяла сметка, затова отидох аз до масата и обясних на дамата защо в изходящите й повиквания се мъдри непознат номер, при което тя ми поблагодари, че съм й го намерила.

С това историята приключи, ние си ометохме оризищата и свършихме още една-две полезни дейности в махалата, но мен изведнъж започна да ме гложди мисълта защо трябваше да се почувствам неловко от разговора между управителя и сервитьорката; защо не проверих наистина телефонът на тази дама ли е (на това поне му намерих отговора – от където дошло, там и отишло); защо, когато искаш да върнеш нещо намерено, все някой ще ти се изсмее в очите (това ми припомня една случка от преди около 2 години, когато полицаи ми се смяха в лицето, че исках да предам намерена лична карта, но това е друга история, която може да разкажа някой друг път); защо все по-често започваме да мислим, дори сме изконно убедени, че никой непознат няма да направи същото за нас, когато на нас ни се случи нещо подобно; защо забравяме значението на елементарни думички като „благодаря“ и защо всъщност един (няма значение колко скъп телефон) е по-ценен от личното ни достойнство? Къде ми е грешката?…

Още със ставането ме подгони кихавица. Само 40 минутки по-късно вече бях в превозното средство, където се възрадвах на Половинката си и уж тръгнахме в посока Пловдив, ама към Перник свихме. Не бях аз шофьорът и си трайках, доколкото беше възможно за една жена. Е, оказахме се на магистрала „Тракия“, де. Но само докато излезнем там, кихавицата ме подпука два пъти, ама нъцки – само даваше признаци, че съществува и после ме оставяше некихнала.

Бензиностанция, кафе, всичко се набутва в моята чанта, дъжд, не много натоварено движение в нашата посока, няколко споделени истории, Пловдив, вече не толкова силен дъжд, разтоварване и телефонен звън. Мама. Защо не знаела къде съм? Обясних, търпеливо с елемент на припомняне, че преди два дни съм споделила за настоящото ми пътешествие. Няма такова нещо. Питам как е бебето? Повече информация не иска и не споделя. Чао! Междувременно поне 8 пъти А-ХА да кихна, ама йок. Дори вече споделях с Половинката, който, естествено, ме подкрепяше абсолютно всеотдайно, ама кво да направи човекът – да ми бръкне в носа и да я извади пущината?…

Комплекс Тракия, поредно разтоварване, бензиностанция, кафе малко по принуда, една Ямаха (влюбихме се), чакане, разтоварване… Абе, тоя бус все едно бездънен беше! А-ХА (разбирай „отново наченки на кихавица, завършили абсолютно неуспешно за освобождаването на натрупалата се енергия“)!

Следваше Стара Загора, съответно и посещение на роднини по права линия на Половинката. За по-весело обаче Той реши, че трябва да изпързаля майка си, че няма да ходим. Горката женица, повярва в първия момент. А на мен ми се киха ли киха…

И отново път, дъжд, телефонни разговори, целувка, А-ХА…, дъжд, път, П.И.Ф., път и – voila - Стара Загора. Разтоварване, А-ХА, обяснения кое какво е, А-ХА, чакане, А-ХА, разтоварване, А-ХА и накрая на гости на мамата и на таткото.

Събитията, развили се там, заслужават нов ред.

Основното събитие… не, то не беше събитие, беше усещане. Хубавото усещане, все едно се връщаш удома след години отсъствие. В такъв момент те облива топла вълна (предполагам тези, които са в критическа възраст, ще ме разберат добре) и ти става приятно, не усещаш как тече времето и не ти се иска изобщо да си тръгваш отново. И в тоя момент А-ХА!

Но да навляза в конкретиката. Хората ми се зарадваха, както и аз на тях. Проблемът беше КОТКАТА. От месец и нещо бях предупреждавана, че това е опасно добиче – съска, хапе и е ревнива. С две думи, господарката на къщата. Аз се опитвах да обясня, че нещо има в мен, дето и най-свирепите животни успокоява, ама не ми беше повярвано.

За моя голяма изненада, нямаше А-ХА, когато видях котката, но тя реагира по типичен начин – скри се. Само 2 минути по-късно обаче взаимно изненадахме населението, като ни видяха как се галим и си говорим съвсем спокойно. Обаче Половинката реши да се намеси в разговора.

Храна, приказки, компания за цигара в кухнята, А-ХА и торба картофи. Дойде време да си ходим. Но първо трябваше да минем да натоварим по принцип само един телевизор и една печка, но Половинката си изплю никотина за деня, защото се оказа, че има и газова бутилка, прахосмукачка и не преброих колко броя торби с буркани, които той геройски свали по стълбите от пак не разбрах кой етаж. Ама какви шукаритетни чеВлички си беше намерил, завидях му. И, изненада, А-ХА!

Тръгнахме отново към Пловдив – дъжд, път, П.И.Ф., А-ХА, уговорки с пловдивски приятели какво ще правим за краткия период от около час, който имахме на разположение. През това време гореспоменатата печка се разхожда в багажното на търкалцата си и явно не беше добре укрепена. И пак бензиностанция, безумен вятър, тоалетна, шоколади, А-ХА и след около половин час бяхме в Пловдив. Там задръстване, задръстване, задръстване и … дъжд.

Закъсняхме само с 10 минути. Оттам гостуване на едно изключително готино семейство, непознато до момента за Половинката. Първите 5 минутки му бяха малко странни, но бързо им свикна. Особено след като малката дъщеричка оголи поне 4 пъти циците на майка си, за да се храни. Оправно дете!

Тук ми се губят пътите, когато имаше А-ХА.

След час и малко на път към Стамболийски. И пак забравихме да уплътним печката, та ни подрънкваше регулярно. И отново път, дъжд, А-ХА, приказки по телефона и накрая – Бабата. Която беше третият човек за деня, който ни нахрани. Имаше и още мераклии, но аз все пак работя в почти дипломатическа служба, та все ще да съм се научила вече на малко дипломация и усещайки още първите пориви на въпроса: „Ще хапнете ли нещо?“, отбивах удара със сръчността на средностатистически самурай. И кафе не пием вече. Отказахме го. Спането по чужди кревати също сме го отказали.

След като Баба ни нахрани с Половинката, а Вуйчо го поразпита, децата се полюбуваха на някои съвременни безжични технологии по него, тръгнахме отново, вече към София да си се прибираме. И А-ХА-то беше точно на вратата. Не знам как го улучих.

След около 5 минути се усетихме, че пак не сме закотвили печката по-добре, та си я оставихме да се лангърка до София. Нямаше смисъл вече.

И отново – път, дъжд, телефони, шоколад, тъмно, присветкване с фарове, сняг и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата – А-ХА. Но само веднъж.

Къде края на датата пристигнахме благополучно в столицата. И нямаше вече А-ХА. Имаше обаче едно приятно изпращане, връчване на всички налични бумаги от моята чанта и топла баня, от чиито уютни недра дочух, че телефоните ми започват да звънят един по един. Понеже съм антимонополист и имам три такива, какафонията ще да е била добра – чувах как се прескачат едновременно да звънят, ама бях в разбираема невъзможност.

Като излязох от банята, звъннах на Половинката - звучеше стресиран – липсват документите на станалото ни любимо превозно средство. Намериха се – ширеха се в моята чанта на спокойствие и не свиркат, че са там. Слава богу, че се беше усетил на поредната бензиностанция, а не при спиране от многоуважаеми Органи на реда. Любимият съответно бе принуден да се качи до мен, за да му ги връча и чак тогава благополучно се прибра в тях да разтоварва буркани и печка.

Време беше денят да свърши. Облякох си пижамата (полезно е – пази кръста), лакирах си ноктите (все пак да се лъсна малко преди следващия работен ден), загасих лампата, легнах и… кихнах!

Има моменти, когато човек се разочарова. До тук открих топлата вода, но вие колко човека познавате, които са се разочаровали от себе си? Сигурно са доста. Но колко от тях си го признават? Незнайно защо, хората не обичат да признават грешките си. Някак си това е защита на достойнство ли, себеуважение ли, самочувствие ли, гордост ли… и аз не знам. Нещо напоследък не оставам с впечатлението, че тези човешки черти са нещо от което човек има нужда. Уви! Много по-лесно е да изгъзолизничиш на шефа например (съвсем, ама съвсем случаен пример), за да си запазиш работата, вместо да си защитиш собственото мнение. Защото шефът също така е изгъзолизничил, за да стане шеф. Тук държа да вметна, че моят шеф е голям пич и наистина не влагам смисъл някакъв конкретен в този пример.

Та, в този ред на мисли изведнъж себеуважението ти трябва да се превъзмогне като наличен фактор, само и само да можеш да продължиш да придобиваш на определено число от месеца определената мизерна сума, която се полага за жизнесъществуването ти. За съжаление, „средната класа“ в милата ни родина е длъжна да прави това доста често.

Аз обаче пак не стигам до същността на нещата. Знам, многословна съм. Идеята ми беше за разочарованието от себе си. Не когато обстоятелствата ти го налагат, като в горния пример, а когато сам си причината за подобно стечение на обстоятелствата. Личният ми опит показва, че причината за подобно поведение е само и единствено, когато нещата ми се изплъзват от контрол. А напоследък имам чувството, че дори и нищо да не правя, пак губя контрол върху нещата. Оттам следва и разочарованието.

Не, не е дори и нищо да не правя. По-точно, КАКВОТО и да направя, нещата отиват накъмто разочарование. Не знам, период ли е, какво е, обаче аз все повече и повече обърквам главицата си руса последните месеци. Е, не е приятно.

Оттук следва, че някак си трябва да се намери изход от тази ситуация. Кофтито е, че обикновено идея си нямам къде да го търся тоз изход. И точно в момента, когато вече тотално съм сащисана накъде да тръгна, изведнъж на тепсия ми се поднася отговорът.

Всъщност, не беше на тепсия, а беше пред една пейка в парка – най-вероятно върху плочка, ако не беше и на тревата, не помня точно. Абе, беше там. В смисъл, в един момент разбрах, че там има още нещо, което не бях виждала до сега и на което въобще не бях обърнала внимание до пристигането си. Абе, нахлу си с гръм и трясък, само дето аз пак нищо не разбрах, изпаднала в поредното състояние на отчаян опит за търсене на изход от разочарованието.

И продължавах да не разбирам достатъчно време – около два часа – докато не вденах, че … май съм прекалено разочарована, за да разбирам вече каквото и да било.

Та, така, гниейки си в собственото си разочарование, в един момент усетих, че във филма се казва „еди-колко-си-време-по-късно“, аз все още си мисля, че съм разочарована. Да, ама не. Без да се усетя, нещата така са се завъртяли, че дори и разочарована, се намери човекът, който отново да успее да повдигне собственото ми себеуважение не с четки и баданарки, не с излишно пръскане на пари по мой адрес, а просто с това, че Е и че ми харесва такъв, какъвто Е – приемащ ме с моите чепатости, търпящ ме, искащ, когато се нацупя, да се усмихна, когато му се разсърдя, да спра да му се сърдя. А защо може да се сърди една жена – ясен отговор никога не може да има. Не е ли това, което търси всеки един от нас?…

Работата ми е такава, че понякога се оказвам на най-неочаквани места по най-неочаквано време. В случая обаче някак си беше логично, че когато участвам в организацията за мероприятие в НДК, някак си трябва да изкарвам определено време в НДК. Няма да споменавам, че то – времето – някак си стана съвсем НЕопределено вече.

Та, бидейки в НДК, логично е, че по-бързо ми е и придвижването от точка А до точка Б (респективно главния вход и зала 3 на 7-мия етаж) с асансьора, а не с ескалаторите.

Който е малко от малко запознат с НДК, трябва да знае, че там има кво ли не – от гардероб на партера, през печатници и паркинзи в подземията, няколко сериозни ресторанта до ен на брой зали за още по-ен на брой хора.

Мислата обаче ми е за ресторантите. Тва явно е голям бизнес, защото преди 15-ина години под път и над път никнеха такива; сега, слава богу, нещата някак си поотихнаха. Някак си изплува в главицата ми руса лафа на случайно попаднал западняк по онова време в София – „Я! От това кръчме какъв хубав гараж може да стане!“.

Пак се отклоних. Идеята ми изобщо не беше за „ламаринения“ тип локали. Имах предвид хубавите ресторанти, където наистина на човек да му е кеф да иде да похарчи стабилна сума пари (стига да я има) за добро обслужване, храна, борба, култура, бахур и т.н. Е, в НДК могат да се похвалят с няколко такива. Към настоящия момент се присещам за 4, сигурно има и повече.

Та, логично е тези ресторанти да обслужват всякакъв вид клиентела. Тъй, де, в условията на пазарна икономика всички сме к*рви – продаваме нещо свое (труда си) за пари. Логично. И още по-логично е, че понякога не ни пука откъде точно идват тия пари.

Та, знам, че редовно звуча не по най-логичния начин – през асансьорите до ресторантите, а всъщност за балове обявих, че иде реч, затова ще се върна отново на асансьорите, за да обясня за какво иде реч всъщност.

Днес, 20-ти ноември 2007 г., се возих в асансьора на НДК, който, освен до работната за мен зала тези дни, води и до един от ресторантите. Принципно се води за най-добрия на най-добрата позиция. На поредното слизане от залата до главния вход за изпълнение на служебния ми дълг, с мен се качиха 3 девойчета, които очеизвадно нямаха пълнолетие или бяха съвсем в началото му, които държаха в ръце телефоните си и оферта от въпросния ресторант за… абитуриентския им бал. Чуването на това словосъчетание (можете да се досетите, че трябваше да го чуя, за да вдена за кво иде реч близо декада след моето такова събитие) ме повтрещи. Още повече такъв ефект имаше фактът, че едното от девойчетата говореше междувременно по телефона, докато другите две дискутираха менюто. Та, в разговора и от двете страни чух сумата от 125 лв. на човек куверт. И коментар, че всъщност това не е кой знае колко. Все още премигвам на парцали, като се присетя за тона на тези момичета и за това как всъщност понякога ми се е налагало да изкарам допълнително 125 лв. Да, понякога наистина не са кой знае какво, но … Да, де, няма смисъл да ви занимавам с това. Знам, че повечето хора, които четат това, отдавна не висят на вратовете на родителските си тела и знаят много добре как се изкарват 125 лева. Поради тази причина ще ви запозная с другата мисла, която прехвърча през главата ми, докато пътувах тези 7 етажа в асансьора с въпросните девойчета.

Във всеки порядъчен роман главния герой бива описван как изглежда визуално още в началото, но аз ще се спра на външия вид на момичетата сега – в края на изложението на поредната си теза. Първото нещо, което се виждаше по тях, беше розово. И при трите. Второто пак беше розово. Третото и четвъртото - розово. Чак петото беше евентуално нещо друго. При мен това беше грима им. Естествено, жена съм и това ще видя. Няма да правя излишни сравнения, но освен цялостното им поведение, макияжът им беше прекалено видно старание за прикриване на реална възраст и демонстрирация на друга такава – доста по-голяма от тази, на която действително бяха.

Не знам защо това нещо ми направи толкова силно впечатление, имайки се предвид, че последната година почти не употребявам грим, въпреки че това по принцип ми е едно приятно занимание. Но, както обичам да казвам, принципите съществуват, за да се нарушават. Напоследък за мен това е просто чиста загуба на време. Наскоро попаднах на един сайт в нета, в който имаше демонстрация на няколко хитри номерца да си спестиш време от нещата, които ти се налага да вършиш ежедневно - доста бързо и лесно събличане на тениска, което спестява около 8 месеца от един средностатистически живот, хитро навиване на кабела на слушалките на МР3-плеъра, чието разплитане иначе унищожава около година и т.н.

Пак се отплеснах.

Та, имам чувството… не, съвсем така си е - откакто съкратих гримирането до употреба само на крем за лице и спирала за мигли, сигурно спя с около 10-ина минути повече сутрин, но това все пак е ОПОЛЗОТВОРЕНО време за нещо по-полезно за мен към настоящия момент. А тези моми сигурно губят доста по-голямо количество в гримиране, вместо в нещо много по-градивно като … свалки с гаджета например.

Абе, с две думи, поредното доказателство за класическата женска грешка да се прави визуално на нещо друго (понякога си има нужда, но изключваме тези случаи) се материализира за пореден път пред мен. Просто цялото ми същество крещеше около третия етаж да им кажа:

- Девойки мили, жени ще бъдете цял живот. Момичета – съвсем кратко време. Защо толкова държите да го губите това време?…

Това е първи пост. И смятам, че е хубаво в него да има рожден ден. Ама то да беше рожден ден, като рожден ден… Неееее. То беше ЮБИЛЕЙ.

Но, да карам по същество.

Доста често ми се случва да разсъждавам (всъщност, рядко, но това друга тема, да не се отклонявам) по темата какво прави времето с нас. Заобиколена съм както от мои връстници (между 20 и 30), така и от доста по-малки от мен, но и от доста по-възрастни. Общо взето, не се оплаквам от липсата на наличие на разнообразие на хората около мен. Затова не е учудващо, че попаднах на този 85-годишнина юбилей.

Чувствали ли сте се някога толкова не намясто, все едно сте нудист сред ескимоси-гейове? Е, моят случай беше горе-долу такъв. Мисля, че единственият човек, който не беше преживявал световна война там, бях аз. Но възрастните хора по принцип страдат от моето уважение, затова това не ме притесни особено. А може би трябваше…

Вечеринката, или по-точно следобедното матине, започна с изпълнението на двама много уважавани от мен професори (особено прическата на единия, признавам си) на световно (не)известната песен на Иван Вазов „Орльо, Орльо“. „Полетяхме“ всички на крилете на тоз орел – пеещият професор наистина пееше чудесно. Успя да ме изненада приятно. Но след като около 18 пъти обясних на свирещият на пиано професор какво трябва да направят преди и след изпълнението си, те просто решиха, че няма да ме слушат. Добре, аз съм там просто редови гост, както всички останали. Нямам право да се оплаквам. А рожденникът междувременно излъчваше светлина като Халеевата комета.

След музикалното изпълнение последва поздрав, а после и още няколко музикални изпълнения. Признавам си, нито една песен не ми звучеше познато. Но възрастовата амплитуда може да обясни донякъде причината за това.

Та, след последвалата китка от музикални поздравления, започнаха словесни такива. Олеле! По-добре само да спомена за какво иде реч:

1. Бубар обяснява за фашизма.

2. Земеделец обяснява за пилотирането на военни самолети.

3. Същият този земеделец реши да пее. Хубаво, че песничката беше хумористична, защото аз доста трудно се сдържах да не полилавея от напъна в мен. Дай Боже всеки му на тази възраст все още да може да пее вярно с половин изскочило чене от устата! Определено се изисква майсторство за това.

4. Стихотворение. Изпълнено от Коцкар. С френско „р“. Дядо Стефчо ряпа да яде.

5. Междувременно ставам неволен слушател на литературно, пардон, музикално-творчески анализ на певческите способности на преждеспоменатите професори, докато се опитвам със същите тия професори да се разберем какво ще пеят за финал на официалната част.

6. Подсвирквания, дюдюкания и бурни аплодисменти за Коцкара (хубаво му беше стихотворението на човека).

7. Хубаво беше решено в този момент официалната програма да приключи, ОБАЧЕ не се правят сметки без кръчмар, а в случая кръчмарите бяха цяла гилдия. От останалите непоздравили 10-ина човека се нададоха вопли, че искат и те да говорят пред публика. Добреееее…

8. Цветя. Спомени за близкото и не чак толкова минало.  Добрееее…

9. „Режисьорката“ на мероприятието постоянно ме ръчкаше да ги прекъсвам, за да ходим да се почерпим вече. Добрееее…

10. Рожденикът се радва ли радва на всеки поздрав. Чудессссссно (моля, да се избягват асоциации с влечуги)!

11. Мисия Прекъсване – неуспешна първи път.

12. Виж т. 8.

13. Виж т. 9

14. Виж т. 10.

15. Виж т. 11 и само промени поредността на неуспешностите на мисиите.

За да не досаждам, минете през цикъла т. 8 – т. 11. още поне 7 пъти. Ако не заспите.

Накрая (или поне така изглеждаше) стигнахме до прословутата финална песен. Но в този момент се материализира пред всички една … ъъъ… Плътна Маса, която заяви, че така не може. Прекъсна симпатичната песен на още по-симпатичните професори и каза, че също иска да поздрави (де бля до ся, ма?!). След това позволи на професорите да продължат песента си. Рожденикът се поклащаше в ритъм като Стиви Уондър пред рояла, почти мумифициран от кеф. Песента свърши и аз заявих на … Плътната Маса, че може да го поздрави, без аз да я обявявам (всъщност, това беше моята роля в партито – конферанс). В този момент до мен достигна божествената мелодия на приятно стържещия й глас (много напомняше на циркуляра за рязане на дърва на баща ми на село):

 - Вие, млада госпожице, как си позволявате да ми диктувате какво да правя? АЗ ИСКАМ ДА ГО ПОЗДРАВЯ!

Сигурно, ако имаше маса, щеше така да тропне по нея, че всеки порядъчен грък би завидял на умението й да чупи чинии във въздуха само от присъствието си там.

След като засрамена излазих изпод стола, успях да намеря някъде в петите си гласец, с който да я помоля да излезне и да го поздрави. Голяма грешка!

За да не се връщам на точки 8-11, ще се прехвърля действието вече в съседното помещение, където беше софрата. Да живеят пилешките хапки (първо ядене за мен за деня)!

Та, всъщност, тръгнах да разказвам за моите размисли относно това как времето влияе на хората. Еми, не влияе. Само на втората наздравица вече цялата компания говореше за третото от „тия три неща“. Беше… хм!… образователно. Още по-образователно ми стана, като усетих погледа на Коцкара, когато заговори за пореден път по темата. Обаче го бих на индиански поглед.

А когато реших да си тръгвам… то не бяха сълзи, не бяха сополи, не бяха потупвания по рамото, не бяха автографи…

Извод ли? Извод няма. Аз обаче не искам повече рождени дни за тази петилетка.