Spook4e’s Weblog

Наблюдавайки една двойка, човек може да стигне до почти гениални прозрения. За щастие, не съм имала физическата възможност да наблюдавам себе си отстрани, и слава Богу!, защото кой знае тогава до какви изводи бих стигнала, познавайки сама себе си. Но този път няма да говоря за мен, а за другите. Поне не активно.

Та, приказката ми беше за една двойка срещу мен. Тези двамата са младежи, най-вероятно още ученици. Няма да ги питам. Но съзерцавайки ги, за пореден път стигам до извода, че жената е по-нападателна, което пък от своя страна ме навежда на мисълта кой е движещата сила в едно семейство и въобще в една връзка (да се уточня, говоря за хетеросексуална такава). Винаги, когато гледам двойка, която не познавам, се чудя как е станала “заварката” между тях – кой кого е харесал първи, как му се е обяснил в любов или каквото там, колко време се познават и въобще кой кум и кой сват? Но хубавото е, че хората се обичат, още повече младите (макар това да звучи доста бабешки). Стигнах до извода, че двете дечица пред мен си отиват като двойка. Сладки са. Само дето аз не обичам който и да е да седне и да си пуска езици на по-малко от една стена разстояние от мен. Но това ще го преживея в името на каузата. Както се казва, изкуството изисква жертви…За мое огромно съжаление, не мога да ги чуя какво си говорят. Иначе щях да имам двойно, че даже тройно и четворно по-голяма тема за размисъл (понякога човек изпада и в такива състояния - на употреба на сивите си клетки). Докато се целуват, от време на време си казват по нещо. Чудно ми е какво от чисто клюкарска гледна точка, признавам. Струва ми се, че не е свързано кой знае колко с дъха на отсрещния, моето отношение към тях (надали въобще ме забелязват, макар да ги оглеждам с доста зле прикрито любопитство), а още по-малко със синоптичната прогноза за Кирибати.

Между другото, на съседната маса пък има друга двойка от малко доста по-възрастни индивиди (около петдесетте или малко преди това). Не знам какви са личните им отношения, но седят на комсомолско разстояние един от друг. Въобще не изглеждат като влюбени гълъбчета, направо са си много далеч от каквато и да било романтика.

И точно тук започнаха моите разсъждения за свикването един с друг, отчуждаването, досадата и въобще всички негативни чувства, които така наречената любов носи през годините, амортизирайки се (да не кажа изхабявайки се, че дори и изчезвайки). А също така се сблъсках и с мисълта за романтиката. Не бих казала, че аз съм най-романтичният човек на света, който познавам, дори напротив - по-скоро съм оперирана от това чувство, но все пак тя съществува, дори и на мен да не ми е присърце. Просто знам какво е всъщност тя. Тя е да си в такова състояние с любимия (в повечето случаи) човек, че всякакви обстоятелства около теб да са несъществени, другите хора да ги няма, обстановката да е без значение, въобще светът да не съществува. Единственото, което е важно, това си ти и твоя човек до теб (казвам “твоя” със съвсем ясното съзнание какви асоциации за собственическо чувство поражда тази дума). Това са думите, които се опитват да изкажат най-съкровеното на света, които имаш чувството, че никой преди не ти е казвал и никой повече няма да ти каже; това са погледите, които говорят повече и от думите, и то от тези очи, в които виждаш сам себе си в този свят, който е само за вас двамата; това са и жестовете и движенията, които са като на забавен каданс и след това всеки си ги спомня по един или друг начин, но винаги с добро чувство и със скрития копнеж и трепет да ги усети пак (и за това според мен изобщо не са необходими свещи, нелогичен брой рози в букет или скъпи и безсмислени подаръци). Е, може би и в мен има известна доза романтика… Но все пак да се върна на младата двойка. Гледат се доста интересно - точно в контекста на това, което казах по-горе. Гледайки ги отстрани, като че ли наистина изпитват всичко това, за което говоря, което никой не вярва, че е заложено в него - когато си с Човека, ти се променяш - така наречената любов те кара да го правиш съвсем несъзнателно и чак в последствие разбираш как си се обърнал на 180 градуса. Сега той се смее на нещо, което тя казва, а тя отговаря на неговите думи, погалвайки го по бузата. Чудя се един друг човек, човекът Х, който има някаква неприязън или пък по-безболезненото безразличие от хормонална гледна точка към девойката примерно, дали би реагирал така на някое такова погалване по бузата и дали пък тя въобще би го погалила в отговор на някакви негови думи. Което пък доказва теорията за различието между хората, на която все още обаче не мога да отговоря защо. Старата приказка за влака и пътниците може би обяснява донякъде нещата. Но, неприятно, симпатичните младежи си плащат сметката и си тръгват. На тяхно място обаче сяда друга двойка, отговаряща на същото описание относно възрастта (интересно, наблизо няма училище, а и часът е далеч от времето за голямо междучасие, но както и да е). Този път младежът е по-настъпателен, а девойката се опитва да се държи “на положение“. С други думи, пак държи нещата в свои ръце.

Ха! След третото питие и по-зрялата двойка (не се сещам как по друг начин да я нарека) преодоля разстоянието помежду си. Лелеее! Какво ли правя аз сама тук в тази тъй “романтична” среда? Добре, че сервитьорчето ми е приятел, та има с кого и аз да си кажа две приказки, макар да не се вписват в общите разговори около мен. Но мисля, че за пръв път ставам свидетел на зараждането на една връзка на хора от поне една генерация преди мен.

Но все пак да се върна на първоначалната си идея за отношенията между два противоположни индивида от човешкия вид. Тези двамата – новите – май все още не знаят какво искат, въпреки че нагонът си казва думата, при това доста гръмогласно. Това им е разликата с предната симпатична двойка – те определено вече бяха стигнали до някакъв етап. Тук я няма тази искрена задълбоченост един в друг, която се наблюдаваше при първите. Има обаче нещо друго – тя нещо малко се притеснява, докато той пък се опитва да демонстрира малко прекалено показно пълно безразличие към околния свят. Тях обаче ги чувам какво си говорят. Той е малко тип “кой съм аз”, но все пак се опитва да я впечатли и с някакъв интелект. А тя постоянно отговаря с “И аз съм така”, “Съгласна съм”, “Има нещо такова” и прочее подобни паразитни реплики. Младеж, един съвет от мен: давай, твоя е! Но все пак факт е, че инициативата е в негови ръце. Похвално…Питието ми свърши. Трябва и аз да ставам, защото все пак е хубаво да изкараш първата си годишнина от сватбата със съпруга си, а не сама в полупразно кафе с двойки около теб, въпреки че е с приятна музика. Останете си със здраве и… все пак, когато се влюбвате, не забравяйте ТАЗИ романтика!…

Ангелът… Възможно ли е според вас? И… Дяволът… Не по-малко невероятно. Обаче има логика в абсурдните истории. Най-малкото, има нещо страхотно гъделичкащо интереса, когато ти се каже това словосъчетание. Общо взето, първата аналогия е: “Да, бе, да! Глупости!”, въпреки че във всеки има една (в повечето случаи) неосъзната вяра в тях. Но какво ли би се получило като чувство, ако гореспоменатите две такива се комбинират? Имам предвид комбинацията Ангел и Дявол в Абсурдна история. А сега си представете и хора, забъркани във всичко това. Е, става абсолютна каша. Защото понятието “Човек” вече не предизвиква почти никакви асоциации в самите хора. Търсейки втората асоциация все пак, в “Човек” се крие Великата Философия. Тоест, от всичко това следва, че въпросната “Абсурдна история с Ангел, Дявол и Хора” се явява като гъделичкащо интереса чувство, което обаче в същото време е осъзнато невъзможно или неосъзнато възможно, но поднесено с финеса на философията. Наздраве!…

Е, и изтърпявайки цялото това словоизлияние, май е време все пак да конкретизирам. Естествено, надали някой ще ми повярва. Не се заблуждавам изобщо. От друга страна, не е чак толкова хубаво тайните да се споделят - вече няма да са тайни, но пък така или иначе вече всичко се е случило - на практика вече нищо не може да се промени. Но все пак да започна.

Всичко започна на шега. Гореспоменатите Ангел и Дявол решиха да си поиграят тайно от Висшестоящия (честно казано, доста проблеми сме си имали точно с тях двамата, но това е друга тема). Идеята им беше да се преродят в хора - те поне имат възможността да правят това съзнателно. Последствието трябваше да бъде Ангелче и Дяволичка с човешки параметри. Историите, които последваха, са достойни за всеки уважаващ себе си сериал, но няма да се спирам толкова на подробностите. Иначе кой знае колко дълъг би станал този разказ. Между другото, сигурно ви се струва странно, че Ангел и Дявол работят в тандем. За хората някои неща са просто необясними. Или поне аз няма да си направя труда да ги обясня. Добре си ви е да си вярвате в това, което си мислите, че знаете. Но ако все пак решите, че не ви е достатъчно, приемете го като предизвикателство за размисъл от ваша страна. Аз само ще подскажа (или по-точно разясня), че Ад и Рай са две понятия, които нямат почти нищо общо с човешките представи за тях. Положението е доста по-абстрактно.

Та, за Ангелчето и Дяволичката. Казах, че идеята беше игра без знанието на Всевишния. Но Той все пак е Всевиждащ и реши да се включи в авантюрата на двамата шегаджии, като пообърка лекичко плановете им. Беше доста хитро от негова страна. С едно махване направи така, че сътвори две компилации от Ангел и Дявол в двете нови човечета - взе по една съвсем мъничка част от Ангела и я вкара в Дяволичката и обратно. Хитро, нали? Резултатът трябваше да бъде следният: Ангелчето трябваше по природа да бъде добро, да прави добри дела, да помага и изобщо да прави всичко, което на Земята е общоприето да правят ангелите в Рая (което си е така, така си е). Съответно, при Дяволичката беше обратното – коварните и лукави действия, изцяло ориентирани в нейна полза, бяха предварително предначертаната й съдба. Но с новата “кръпчица” нещата придобиха малко по-различен вид - всичко в тях стана синхронизирано. А всъщност първоначалната идея беше те да се срещнат в живота и чак тогава нещата да се уравновесят. Тоест, да се допълнят взаимно. С две думи - Ин и Ян.

И така започна техният жизнен път. Нещата вървяха точно по първоначалния план на Ангела и Дявола, но във всичко имаше и едно шеговито намигване. И то бая шеговито. Горкичките Ангел и Дявол се чудеха защо, да му се не види, Дяволичката все успяваше да обърка конците, да забърка някое добро дело и да се самораздава. А Ангелчето от своя страна постоянно въртеше всякакви хитри номерца на този и онзи и излизаше сух от водата. Логично беше да настъпи голямо объркване при инициаторите. И, естествено, в един момент всичко им “светна”. Разбира се, бяха абсолютно неспособни да замажат нещата, камо ли да ги поправят така, че да придобият първоначалния желан вид. А и не искаха. Знаеха, че ги очаква доста сериозна санкция при всички положения. От своя страна, на Висшестоящия му беше станало доста забавно от цябана история и реши, че не е нужно наказание. Достатъчно забавно му беше това, което ставаше на Земята. А и той самият в един момент позагуби контрол върху картинката, а и по-добре. Все пак хубаво е да има и изненади, колкото и да имаш абсолютна власт да държиш нещата в свои ръце (малко или много, хората са си доста самонадеяни и своенравни и често вървят с рогата напред, дори и против себе си). Така Той остави всичко да тече по своему. С други думи, Ангелчето и Дяволичката трябваше сами да изковат съдбата си. Но това решение дойде в такъв момент, когато нещата вече бяха достатъчно предначертани. Нашите главни герои в човешки лик вече бяха определили своите цели и бяха тръгнали към тях. Дяволичката беше решила да става журналистка и с вродената й лукавост доста добре се вписваше в картинката. Ангелчето пък изучи медицина. Все пак на него заложената, но всъщност неосъзната цел в живота, беше да прави добро. Съответно обаче нейната така наречена “журналистическа кариера” все удряше на камък – с колкото хъс започваше всяко журналистическо разследване, все се оказваше, че гони вятъра и нещата се закучваха. Всяка сепурскандална история се оказваше поредната сълзлива сапунена опера и тя помагаше за достигането на хепиенда й. А пък Ангелчето все се чудеше защо пациентите му се оказваха неизлечимо болни или пък постоянно предизвикваше завистта на колегите си. Това доста го натъжаваше и обезкуражаваше. Но вроденият му оптимизъм не му позволяваше да загуби надеждата, че ще удари и неговият час. Така напусна няколко болници и след поредния скандал в поредната клиника с главния лекар, под афекта на лошото си настроение се оказа, че за малко не прегази с колата си не кого да е, а Дяволичката… В първия момент му се стори позната, но не се задълбочи в изясняване на причините защо. Само я препсува каруцарски и си продължи пътя още по-афектиран. В следващия момент му замириса на изгоряла гума. Не обърна внимание, защото колата му беше порядъчна трошка и подобни аромати не бяха нещо ново. И тогава колата просто избухна.

А Дяволичката в този момент тъкмо беше тръгнала вече с пълна апатия към поредния “суперсензационен” случай по думите на шефа й. Вече изобщо не му се връзваше, но все пак това й беше работата - не можеше да каже “не”. И, естествено, настроението й беше доста под кота нула, предчувствайки, че и това ще е поредната шега с кариерата й. Ставаше въпрос за някакъв влиятелен бизнесмен, който имаше скандал с друг такъв. Тя трябваше да отиде на мястото, където се развиваше случката, и да я отрази. Предполагаше, че ще завари враждуващите вече в братска прегръдка и седнали на по чашка, но нещата всъщност не се оказаха точно така. Беше започнала престрелка между бодигардовете и всъщност тя беше първата и единствена жертва.

Незнайно защо, на всички, които бяхме забъркани по някакъв начин в тази история, ни олекна. Най-малкото, имахме чувството, че всичко вече беше станало адски скучно – просто поредният човешки живот. А ние сме ги виждали много, повярвайте ми. Но тогава пък дойде на дневен ред дилемата къде трябва да ходят тези две чофешки форми на Мефистофел и Серафим – в Рая или в Ада. И докато Висшият се чудеше какво са си заслужили в този кратък техен житейски път, всъщност се случи най-невероятното. В това място, което на Земята се смята за Чистилището, а то всъщност е чакалня, двамата се срещнаха. Сториха си се познати. Между другото, забравих да спомена, че на Земята те се засичаха няколко пъти и то все в някакви екстремни ситуации, но въобще не си бяха направили впечатление и не бяха оставили дори и най-бегъл спомен един за друг. Но ето, че дойде моментът, в който те вече наистина се срещнаха. Тя му направи впечатление със странното си излъчване, което като че казваше: “Измамно кротка, неосъзнато дива…”. А тя пък се възхити от леко отнесения му вид, но подсказващ не по-малко бушуващи емоции. Получи се нещо като любов от пръв поглед, но в един нов контекст. Взаимно тръгнаха един към друг. Нищо друго не съществуваше. Говореха си с поглед, като че ли цял живот са били заедно и бяха създадени един за друг. Всъщност, то си беше точно така. Единствената реплика, която си размениха, беше въпросът му: ”Тук дали има някъде, където ще можем да пийнем по нещо на спокойствие?”. В този момент се появих аз с новината за това, което ги чака:

- Младежи, и двамата се връщате отново на Земята. Прераждате се.  

Ч.Р.Д., Иво!

август, 2001 г. 

Трудно е да си пепелник в днешно време. Особено ако не обичаш тютюнопушенето и предпочиташ хигиената. Но аз вече съм се примирил със съдбата си. Естествено, адски завиждам на моите роднини, които красят мраморната масичка в някое семейство на непушачи и се използват само за въпросното красене. А аз съм “арестуван” в един бар и понякога се оказвам единственият задълбочен слушател на някой, който си излива мъката на чашка. Дори и чашите вече са се настроили да не слушат в такива случаи, да не говорим за бармана. Но на мен ми е страшно интересно и винаги слушам изключително задълбочено. А и ние, пепелниците, сме доста добри слушатели – също като цветята – не прекъсваме, изслушваме до край дори и най-баналните истории, нямаме оплаквания и след това не портим на първия срещнат. Но с тази разлика от растенията, че ние не сме живи. Но може би така е по-добре. То пък не може всичко на веднъж.

Та, за този бар, където съм сега на служба. По-рано беше дискотека, но преди няколко месеца го разделиха на две части и аз отидох в новата (старата си остана дискотека) и слава богу, защото тази силна музика ми взе здравенцето. Тогава нон-стоп ме разнасяха от маса на маса, което страшно накърняваше достойнството ми. Все пак аз съм един масивен черен керамичен пепелник с реклама на Marlboro и предназначението ми е да стоя на бара, а не по масичките. Все пак и при пепелниците си има йерархия и аз съм на второто по важност стъпало. Пред моя вид са единствено онези пепелници, които приличат на кошчета за боклук и се слагат по чакалните и университетските барчета. Честно казано, не ми е ясно защо те са по-висшестоящи от нас, като се има предид, че не са и красиви на всичко отгоре. А и без това хората най-вече си тръскат по пода, дори и тук в бара. Както и да е, след мен са другите по-колоритни порцеланови пепелници, които обаче нямат реклама. След това са обикновените стъклени пепелници, а най-накрая (като не броим капачките за буркани) са очуканите пластмасови пепелничета, които могат да се намерят във всяко долнопробно кръчме. Та, съобразявайки се с тази йерархия, мисля, че е логично, че не бях съгласен със със съдбата си по онова време, когато работех в дискотеката. Е, аз и сега не съм особено доволен, но всъщност май въобще никога не бих бил, защото, както споменах вече, съм пепелник, който не обича пушенето. Доколкото съм си говорил за това с другите пепелници, само аз съм така. На всичко отгоре изпитвам невероятна болка, когато някой си гаси цигарата у мен. Да не говорим за пури. И май отново съм единственият в това отношение, защото пак не си спомням някой друг да се е оплаквал от същото. Явно аз съм един строго уникален пепелник.

Наскоро се замислих какво би станало, ако имаше женски пепелнички. Някак си думата “пепелничка” не ми звучи толкова респектиращо и важно, колкото “пепелник”, но честно казано, нямам нищо против аз да съм женски пепелник. Сигурно ще се използвам за нещо коренно различно. Сега обаче, като се замисля, колкото и да съм недоволен от съдбата си, не бих я променил. Така че, пепелничките да забравят!

Защо ми беше дошла тази идея наум? Преди няколко дни в бара обслужвах двама войници в отпуска. Те през цялото време се оплакваха от службата си и завиждаха на приятелките си, че не са на тяхно място. Оттам стигнах до извода, че на женските същества им е по-лесно. Но преди 15 минути от тук си тръгнаха две жени на средна възраст, които пък се оплакваха от цитирам: “лентяйския живот” на мъжете си. Ето кое ме накара да се откажа от пепелничките. Така че, сега си мисля, че след като съм създаден пепелник, трябва да си остана такъв.

А вчера пък имаше тук един господин, който след третата чашка започна да обяснява на бармана за кучето си. Човечецът не бил женен и си живеел само с животинката и говореше с голяма любов за нея. В момента имам чувството, че от кинология (както и от много други неща) вече нищо не ми убягва.

Да, доста често попадам на странни птици. Миналата седмица например тук беше попаднал един клошар. Не знам как. Ние сме реномиран бар. Аз обаче за пръв път виждах такова нещо. Колкото и внимателно да го слушах, успях да разбера само две думи - “живот” и “майка”, като втората се споменаваше изключително често. Предполагам, че начинът му на изговаряне се дължеше на факта, че имаше всичко на всичко един зъб в устата си, а езикът му имаше странен морав цвят и артикулацията на всеки би му куцала при тези обстоятелства.

Всъщност сега, като се замисля, се оказва, че общо взето всеки, пристъпил прага на този бар, си е по своему луд. Това може да се разбере по начина на пушене. Преди два дни дойдоха един мъж и една жена. За пръв път видях мъж да държи така цигарата си - като жена (клошарът пушеше цигари без филтър). А пък жената имаше един много плътен глас - като мъж - и на всичко отгоре имаше адамова ябълка. За пръв път видях жена с адамова ябълка. Интересен беше и разговорът им - единствено и само за мъже. Стояха малко, иначе със сигурност щеше да ми е интересно да ги послушам повече.

А пък сега точно пред мен седи една дама, която не е казала дума, откакто е влязла - само седи и си гледа чашата. Предполагам, че след още едно или две питиета ще проговори (сред пепелниците сигурно съм най-добрият психолог). За мое огромно щастие, не пуши. Иначе сигурно щях вече да съм пълен с фасове, макар да е тук от двайсетина минути.

Бил съм свидетел и на сключването на много бизнес сделки. А също и на развалянето на такива. Общо взето е голям смях, защото в повечето случаи и двете страни не знаят какво искат, но си придават важност с черпене и бавно и натъртено говорене, което след усърдно черпене става естествено говорене.

Я! Госпожата си тръгва и на нейно място сядат две тийнейджърки. Олеле, вадят цигари! Е, сега ще ме измърлят целия. Много мразя да съм мръсен, а и барманът ме зачиства само с един парцал, вместо да вземе и да ме изкъпе хубаво с топла вода и веро. Но мисля, че трябва да се задоволя с това, което имам, било то и мърляв парцал, с който са избърсани всички други пепелници от заведението преди мен.

Е, това е животът! Двете девойки в момента си говорят за някакъв преподавател, който ходел като, цитирам: “хълцащ танк”. Сигурно това е доста забележителна походка. Напомня ми как преди около месец тук дойде нова сервитьорка. Тя носеше обувки с много висок ток. Още първата вечер се спъна в изпружения крак на един от редовните клиенти, падна, изпусна пълна табла с чаши и си навехна крака. Всички се стреснаха, а на мен ми беше много смешно. Като не може да пази равновесие на токчетата, въобще да не се качван а тях!

Като казах редовен клиент, се сетих за няколкото индивида, които висят тук по всяко време на работния ни ден или нощ. Просто не ми е ясно откъде успяват да имат други преживявания, за които да си говорят тук, а те нон-стоп само това правят - бъбрят си за какво ли не, което им се е случвало в живота от другата страна на входната врата. И са страхотни философи и психоаналитици, но да няма късмета човек да им послуша съветите, защото сериозно ще си изпати - това може да го разбере и обикновен пепелник, а  пък и действителността го е доказала многократно.

Тези две момичета пред мен нямат адамова ябълка. Всъщност, откакто въпросната дама беше тук, постоянно оглеждам жените за адамова ябълка. Предната госпожа също нямаше.

Сега ще се проявя като клюкар, но преди няколко дни разбрах, че една от сервитьорките (също няма адамова ябълка) и барманът имат “романтична връзка”. Горките! Общо взето, всеки, който е дошъл тук и е говорил за любов, е бил разочарован от нея. А много са минали през този бар и през мен. Забелязал съм обаче, че в 90% от случаите този, който се изповядва пред мен, не е виновен, а обвинява или отсрещната страна, или трето лице. Хубаво е, че не съм се влюбвал, пък и как ли бих могъл? В този бар, колкото и шикозен да е, не мисля, че бих намерил подходящия предмет, към когото да насоча чувствата си. Няма смисъл да се хабя. Всъщност аз въобще не мога да се сетя за пепелник, чаша или какъвто и да било друг предмет, който да е бил влюбен. Май тия хора започнаха много да ми влияят, а това не е добре! Спомням си, че преди много време, още когато барът тепърва започваше да работи, тук наблюдавах два много красиви човека. Те бяха двойка, а след около месец мъжът беше сам тук и говореше много странно за нея. След това и тя беше тук и говореше по много подобен начин за него. Не ми се ще и аз да преживея това.

Има още две седмици до Коледа, но мен коледното настроение вече ме е прихванало. Всъщност, то рядко ме пуска, но все пак по Коледа си е най-добре изразено. За съжаление, обаче, само настроението е по-различното на Коледата – иначе всичко си е протича както по принцип, но без месо. Това обаче не пречи да преяждаме всяка година и да се чудим къде побрахме толкова много храна. Но иначе коледното настроение е хубаво нещо. Обаче освен коледното настроение, са ме налегнали и едни      (пред)коледни мисли. Не са какво точно да купя на роднини и приятели, а са мисли за Дядо Коледа.

Като малка много си мечтаех да го видя (въпреки, че тогава той не се казваше точно така). А и винаги пълнолунието ме е подсещало за рекламите на Coca-Cola, където Дядо Коледа е в шейната, теглена от елени и пори нощта към пълната луна. Дали винаги по Коледа е пълнолуние?… Нямам спомени това да ми е правило впечатление предните Коледи, но тази година със сигурност няма да е, защото в момента е пълнолуние. Ей, на, гледам го! Много е красиво. Луната се е… Мисля, че “облещила” не е най-подходящата дума. Нещо по-поетично е, нещо от типа на “материализирала”, въпреки че и това не е най-поетичната и романтична дума, а луната заслужава точно такава. Но ще приема, че “материализирала” ме устройва. Та тази луна, която в момента гледам, отдавна изгря и вече е доста високо, но интересното е, че запази въгленовочервения си цвят. Това е най-невероятният цвят, който някога съм виждала. И понеже не винаги имам възможност да го гледам (в смисъл, че не винаги гледам, когато пълната луна изгрява и е с такъв цвят), той е още по-ценен и ме топли до следващия път… Това прозвуча малко странно…

Както и да е. Все пак идеята ми беше за Дядо Коледа. В предколедните си размисли съм далече от мисълта как всъщност Дядо Коледа се справя с всичките подаръци за една нощ по цялата земя. Ха, някой явно забравят за часовата разлика и за хиперсвръхскоростната шейна с вълшебните елени?! Не си мисля и как остава чист след минаването през комините. Напротив, даже го свързвам с коминочистач. И сигурно Дядо Коледа носи много повече късмет (да ме прощават коминочистачите) – все пак минава през всички комини, или поне там, където такова е поверието. А и се среща много по-рядко от коминочистач, въпреки че аз не си спомням и коминочистач да съм виждала, освен на картинка или на картите на Черен Петър. А пък и ние сме с парно.

Като казах традиции, май Дядо Коледа е най-нещастният човек на света, защото трябва да се съобразява с всякакви такива, навсякъде по света, където той трябва да посети търпящите подаръци. Сигурно е доста неприятно да се вреш по комини, да носиш огромни тежки чували, пълни с подаръци (от които нито един не е за теб), да се тъпчеш със сладки работи и т.н. Като казах и сладки работи, се сетих за друго нещо, което ме мъчи, а именно диетата на Дядо Коледа. Общоприето е, че слабите хора са по-красиви, обаче всички приемат Дядо Коледа като симпатичен, чаровен и добродушен дебеланко. И така си го и обичат. Аз също не съм от най-кльощавите и май се харесвам на хората, но все си мисля, че повече ще ме харесват с 10 килограма по-малко. Надали обаче някой си представя Дядо Коледа слаб. И всеки му оставя нещо за ядене и той трябва да се тъпче, за да си поддържа имиджа. Дали пък не страда от синдрома на българина да използва чуждото за лична облага, т.е. да кашира вкусотиите, които по право му се полагат на него, на “добрите деца”. А, не! Твърдо не! А ако има и диабет? И сигурно страда от синузит от течението в шейната?… Аз обаче пак се връщам на яденето. Дали някога е имал възможността да яде примерно пресни ягоди? Все пак по нашите земи той идва в разгара на зимата, когато има само пресни клечки за зъби. Но сигурно е опитвал други работи, за които ще чуя, само ако се преродя или в щъркел, или в друга прелетна птица, но и тогава няма да ги опитам, защото ще се храня с червеи и жаби.

А и на какъв ли език говори? Сигурно се разбира по някакъв начин с джуджетата, Снежанка и елените. Много се притеснявам, че като го срещна (ако въобще го срещна) и го заприказвам, той няма да разбере странния ми южнославянски брътвеж и ефектът ще е нулев. Много ще се объркам в този момент, признавам. Преди време по телевизията дадоха адреса на Дядо Коледа. Все още не съм писала, но съм решила нещо друго – да си взема пухеното яке, да замина за Лапландия (или където там беше) и да проверя лично за какво точно става въпрос. След това ще публикувам научен труд.

Ще мина на друг вълнуващ ме въпрос, защото започнах да звуча много… егоистично, да речем, въпреки че ми трябва нещо по-експресивно. Та, дали Дядо Коледа си има Баба Коледа? Или да го изразя по възможно най-тъпия начин: дали бил влюбен? И ако е бил, дали има деца и внуци? Много ми харесва перспективата да съм му внучка. А и какъв е бил преди да стане Дядо Коледа? Може би Чичо Коледа, а преди това Батко Коледа. Някак си не ми звучи… И дали някога ще се пенсионира? Това ми се струва най-невероятното и безсмислено нещо на света. И би било адски глупаво. Като малка майка ми (ако не се лъжа) съвсем адекватно ми обясни, че не всичко на този свят, което чуя, ще е истина. Не си спомням точно реакцията си, но престанах да вярвам в Дядо Коледа. Миналата Коледа обаче на едно празненство отново започнах да вярвам, защото го видях в очите на едно не по-голямо от 5 годинки момиченце. Не ми се иска сега той да се пенсионира и аз отново да престана да вярвам. А и, както казах, би било глупаво. Ако трябваше да се пенсионира, нямаше да се казва Дядо Коледа. А пък може би той е пенсиониран някой друг и тогава е станал Дядо Коледа? Много започнах да пенсионирам, затова ще мина на друго размишление.

Имам чувството, че луната съзаклятнически ми се усмихва. Тя сигурно знае всички отговори на догадките ми, но не чакам да ми ги каже. Просто ще поседя, ще я погледам и също ще й се усмихвам.

Между другото държа да отбележа, че (както може би стана ясно) за мен Дядо Коледа е идеалното същество. А и на всичко отгоре раздава подаръци. Е, не ми остава нищо друго, освен да продължавам да чакам Коледа, когато отново ще преям, ще се размажа преяла пред телевизора, ще си разопаковам подаръците и ще се надявам да видя Дядо Коледа.

Между другото да вметна, че май човешкият живот си минава в чакане от празник на празник, а по това време на годината са се събрали доста. Та и на мен сега друго не ми остава, освен да продължа да гледам въгленовочервената луна и да чакам слънцето да я унищожи. 

13 декември 2000 г.

Той усети, че нещо не е наред още сутринта, когато, като си миеше зъбите, не се измърля с пастата за зъби, както се случваше по принцип сутрин. Иначе, като цяло, се чувстваше като всеки друг ден – знаеше, че е кърък и че такъв ще си остане. Обаче този ден започна с доказване на точно обратното. Действително от доста време не се беше случвало да не се измърля, докато си миеше зъбите. Затова и не спеше с пижама, иначе трябваше всяка сутрин да я пере.

Съмненията му обаче се задълбочиха още повече, когато портиерът на гаража го поздрави с бодро “Добро утро!”, колата му запали от раз, по пътя хвана зелената вълна и да не споменаваме, че не чу никой да го нарече “некадърен селянин” или да изрече онази реплика с майката по негов адрес. Шокът обаче връхлетя с пълната си сила, когато се оказа преди шефа си на работа, а когато той дойде, беше в отлично настроение и не го нахока за некадърната му работа предния ден. В следващия момент се сети, че жена му трябваше да се върне тази вечер от командировка, но предната вечер, точно в 12 часа, му се обади, че в железниците стачкували и не можела да каже кога точно ще се върне, но щяла да му се обади при първа възможност. По дяволите, дори на рождения си ден няма да може да е с жена си. Рожден ден ли?… Ами да, днес беше рожденият му ден. Скапаният му късмет бе причинил дори и амнезия. Как можа да забрави, че днес е рожденият му ден? Дали пък шефът не го поздрави точно по тази причина? Глупости, за шефа му той беше толкова незабележителен, че едвам помнеше името му, камо ли да знае рождената му дата.

Пак се сети за жена си. Тази стачка на машинистите (ако въобще я имаше) явно й беше дошла като по поръчка. За разлика от него, тя имаше късмет. А може би единственият негов късмет бе, че тя беше все още с него вече 12 години. Никой не го бе издържал толкова дълго, а той така се стараеше. Все пак, когато замина, не остави децата при него, а ги заведе при нейните родители. “Току виж, тухлата вместо да падне на твоята глава, извадиш късмет, и падне на някое от тях.”. Това бяха думите й. Но той вече не обръщаше внимание. Не обърна внимание (а може би трябваше) и на това, че тя трябваше в рамките на една седмица да ходи два пъти в командировка на едно и също място. Много добре знаеше с кого е жена му и какво ще прави. Със сигурност нямаше да работи. Вече доста време му слагаше рога с шефа си. Но него това не го притесняваше. Напротив, радваше се, че не му натяква, че е пълен мухльо и се лута в живота като муха без глава и все пак не го сравнява с другия. Но той до такава степен беше свикнал със съдбата си, че едва ли би го засегнало дори това. Все пак жена му не беше нито тъпа, нито грозна, нито некадърна, биваше я в леглото, готвеше добре, а имаше и късмет. Защо пък да не я харесват и други мъже? А защо и тя да не ги харесва, след като има такъв като него в къщи? Може би трябва да се чувства поласкан, че жена му привлича чуждо внимание? Спомни си последния път, когато се люби с нея. Беше на нейния рожден ден миналата година. Зловещият му така наречен късмет и тогава му подложи крак. Първо, едвам се възбуди, второ, почти веднага след това свърши, и трето, точно в този момент малката му дъщеря влезе в спалнята и каза, че се е напишкала в леглото, а кака й, като видяла петното, повърнала върху него. Сега му звучеше като невероятна история от Удхаус с елементи на Стивън Кинг, но тогава не го погледна от този ъгъл; единствената му мисъл беше: “Мамка му!”. От тогава не бяха правили секс. А тя сега най-вероятно масажираше гърба на шефа си. Беше страхотна и в масажите.

Почувства, че някой стои зад него и го наблюдава. Явно, отдавайки се на размисли за шибания си късмет в работно време, е придобил доста олигофренски вид, загледан в една точка. Оказа се, че го наблюдава шефът му. Той скочи неловко и гузно попита какъв е проблемът този път. И, о Боже!, отново шок. Отговорът беше:

- Няма проблем. Просто исках да ти честитя рождения ден.

В следващия момент той вече държеше огромен букет цветя, имаше 3 различни отпечатъка от червило по бузите си, някой здраво тресеше ръката му, друг гърмеше шампанско, а по радиото радоиводещата му честитеше празника от името на всички колеги. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае, че отговаря съвсем машинално на поздравите и сигурно изглежда още по-глупаво от момента, когато се беше замислил. Тогава шефът му каза, че неговият подарък е един свободен следобед. Чудеше се дали не си въобразява, но като се ощипа, го заболя, а кафето, което пиеше от сутринта, имаше вкус. Явно не си въобразяваше, след като дори успя да хване асансьора и в него имаше само още един човек – нещо, което до сега не му се беше случвало, а и беше вече обедно време, когато е нормално асансьорът да е претъпкан.

Чак тогава май осъзна за какво става въпрос. Най-вероятно молитвите му бяха чути (въпреки че не се молеше отдавна, осъзнавайки, че е такъв нещастник, с когото дори и Господ би се затруднил). Явно това беше подаръкът му за рождения ден – малко късмет. И той реши, че няма да го насилва, та, ако е възможно, да го натрупа в капитал. Тази му мисъл му прозвуча малко странно, но реши да не я формулира по друг начин. Сигурно тогава би осъзнал абсурдността й – надали късметът може да се запази за малко по-късно. Затова реши, вместо да се прибере набързо с колата в къщи, като преди това мине и вземе дъщерите си от тъста и тъщата, да се поразходи из града и действително да употреби рождения си ден най-егоистично за себе си. На всичко отгоре времето беше чудесно. Последният път, когато реши да се разходи с жената и децата в парка, заваля сняг, макар да беше едва краят на октомври. А сега беше февруари и слънцето така припичаше, като че ли беше средата на май. Това до сега не му се беше случвало. Никога. Тъй като беше на спирката на автобуса, реши да го вземе за няколко спирки, да отиде до центъра на града и да се поразходи из улиците. В този момент пред него спря точно рейсът, който му трябваше. По принцип не обичаше да се вози в градския транспорт – там винаги е голяма блъсканица, нон-стоп се ръгат разни баби, които надали ще са живи, когато дойде тяхната спирка, шофьорите са за освидетелстване, когато е без билет, винаги го хваща контрола, студено е, мирише неприятно и винаги му ставаше лошо от тази миризма. Този автобус обаче беше Изключението – беше празен, намери си билетче в перфоратора, оставено от някой благороден пътник, беше сравнително чисто и миришеше приятно на бор от ароматизаторите, които висяха от тавана. На всичко отгоре и контрола не мина и той реши и той да остави билетчето за някой следващ пътник. Като слезна от автобуса, успя на косъм да се опази от някакъв нередовен шофьор, който за малко не го опръска целия с киша от локвата покрай тротоара. Но все пак успя да се опази. Тогава започна да се съмнява дали “подаръкът” му вече не губеше силата си. Но обърна внимание на това, че на повечето хора около него гърбовете им бяха изпръскани от кишата от краката, а неговият шлифер все още си беше съвсем бежов. Защо точно на това обърна внимание, и той не можа да разбере.

Един амбулантен търговец, който редовно виждаше в този район, го спря и започна да го вербува да си купи някакъв сешоар, който може да се използва и като електрическа печка, като заедно с него ще получи и комплект часовникарски отверки, универсални дръжки за тенджери, калъфче за карти, което се носи на колан и още няколко също толкова необходими вещи. Вече се чудеше как да отпрати прекалено любезния младеж, когато изведнъж реши да си купи цялата тази менажерия. Бутвайки парите в ръцете му, остана изумен на още по-изумената физиономия на младежа. Очевидно за пръв път продаваше някой от своите толкова полезни комплекти. В следващия момент си помисли, че жена му ще се изкаже доста саркастично по адрес на тази негова покупка и сам се замисли какво всъщност ще прави с всичките тези неща. Но реши, че и той може да си направи подарък за рождения ден, било то и най-ненужната вещ. Точно тогава пред погледа му се изпречи една телефонна кабинка и той даже не се и усети как влезе вътре и вече набираше телефонния номер на най-добрия си приятел. По някаква случайност даваше свободно и от отсрещната страна се чу бодрото и звънливо гласче на милата му секретарка. Оказа се, че и шефът й е там и тя бе така любезна да го свърже.

Веднага позна гласа му, въпреки че не се бяха виждали и чували от доста време. Приятелят му веднага се съгласи да си освободи петъчния следобед, за да се видят. Уговориха си среща след половин час при пощата. Значи му оставаха 20 свободни минути да се пошляе. Той обаче седна на една пейка и започна да оглежда минувачите около него. Хора без лица, както би ги определил по принцип, но сега му се струваше, че може да разбере живота на всеки един от тях, само като ги гледаше от пиедестала на тази пейка. Имаше чувството, че може да заговори всеки на точната тема и отсреща да не го погледнат като досадник, но със същото чувство разбираше, че едва ли някой би разбрал и би му обяснил (защото той самият все още не разбираше точно) какво става с него в този тъй слънчев февруарски петък, по една случайност неговия рожден ден.

Така изминаха тези 20 минути и той се запъти към пощата. Изведнъж пред погледа му се материализира портфейл. Вдигна го. В него нямаше нищо друго, освен едри банкноти – нито документи, нито снимки, нищо. Затова реши да си го прибере. Когато пристигна при пощата, неговият приятел още го нямаше, но не се бави много. Вече беше ранния следобед и за това решиха, че е необходимо да изпият по едно кафе. Отидоха в едно много приятно заведение, което беше пълно с млади хора. Успяха да си намерят една масичка и си поръчаха. Междувременно забеляза, че две студентки доста упорито ги гледаха и им се усмихваха. Обаче явно видяха, че и двамата са с халки на ръцете. И те сравнително бързо набелязаха новите си жертви. Доста, след като кафето пристигна, те успяха да отпият от него. Явно времето, през което не се бяха виждали, беше действително дълго. Имаше много промени и в двамата. Когато дойде време да плащат, приятелят му бръкна в куфарчето си, но той го спря с думите:

- Не бъркай за пари, моля те. Днес имам рожден ден и бих желал да те почерпя, макар и с едно кафе.

- Не за пари се бъркам. Помня, че днес беше рожденият ти ден. – в този момент извади от куфарчето пакет, в който имаше книга. – Помня, че от малък обичаше приказките. Затова ти купих книга с приказки за пораснали деца.

Книгата беше “Дон Кихот”. Спомни си, че когато учеха това произведение в училище, много се впечатли. По някакъв начин се свързваше с този рицар с болен ум, за който вятърните мелници бяха зли великани, а любимата му е омагьосана от подъл магьосник. Всъщност не си спомняше повече подробности – отдавна беше ученик. Но подаръкът го трогна до дъното на душата му.

Вече се стъмваше и двамата се разделиха. Той се почувства с 10 години по-млад. Някак си този разговор с единствения му приятел го накара да се чувства така, както не си спомняше да се е чувствал преди. Понякога само една дума или съвсем кратък разговор могат да променят възгледите на човек. И той сега се чувстваше като нов. А и подаръка…

Запъти се пеша към къщи. След около час се озова пред входната врата и доста се изненада, когато откри, че от вътрешната страна на ключалката има ключ. Позвъни и му отвори жена му. В първия момент не можа да отреагира, когато тя му се хвърли на врата. Тя му каза, че ужасно се притеснила, когато, след като се върнала, позвънила в офиса му и оттам й казали, че получил свободен следобед, а по радиото били съобщили, че е станала огромна верижна катастрофа по пътя за техния дом. Била звъняла във всички болници и вече не знаела какво да прави. Чак тогава той смогна най-сетне да я попита как все пак тя се оказва у дома.

- Това беше малък номер от моя страна по случай рождения ти ден. Исках да те изненадам някак си и реших, че ти въобще не би се усъмнил на това ми обяснение. Между другото, искам да ти кажа една не чак толкова приятна новина – напуснах работа. Шефът ми вече така ми лазеше по нервите, че не можех да го издържам повече.

Той само се чу да казва:

- Обичам те!

Сам се почуди как и защо го каза. Не че не искаше да го каже - не беше й го казвал от години - но като че ли не го каза той, а някой друг. Или пък точно това беше нещото, което искаше да каже цял ден. Всъщност тези думи описваха точно това, което той изпитваше в момента.

- И аз те обичам.

Задължителната прегръдка за този момент се наруши от гласчето на малката му дъщеря. Точно тогава той се сети, че е забравил да мине да вземе дъщерите си, за да прекара вечерта с тях. Явно обаче жена му я беше свършила тази работа. 

- Татко, честит рожден ден! Това е моят подарък за теб.

Тя държеше рисунка, на която имаше четири човечета с различна големина, които се държаха за ръце, а над тях грееше огромно слънце.

- Това сме ти, аз, мама и кака. Сама я нарисувах.

Голямата му дъщеря пък го прегърна и заплака, защото нямала подарък.

- След като аз съм човекът, който заслужи твоите сълзи, това за мен е най-големият подарък.

След малко и родителите му позвъниха да му честитят празника. Последва идилична семейна вечеря, а след това и най-невероятният секс с жена му, който въобще някога са правили. След това тя заспа, а той се зачете в “Дон Кихот”. Спомни си защо точно обичаше приказки. В тях, за разлика от неговия довчерашен живот, доброто винаги побеждаваше. Замисли се също така дали и утре този благословен късмет ще е пак с него. 

- С две думи, това искам да ми се случи – да живея нормално, а не да съм човекът, който току-що ти описах. Но май ще си остана такъв.

- Не знам, може би…