Spook4e’s Weblog

Вчера – 20 май 2008 г. – се навършиха 9 години от туй нящу, наречено абитуриентския ми бал. Тогава, в далечната 1999 г. никак, ама НИКАК не исках тази селяния да ми се случва (и сега не ми се е променило мнението за туй тъй грандиозно иначе събитие) и поради тази причина приготовленията ми тогава започнаха има-няма 20-ина дни преди датата. По-важна ми беше кандидатстудентската сесия.

Както винаги, текнах в друга тема. Няма да разказвам за 1999 г., а за 2008.

Та, преди десетина дена ми се обади една съученичка от гимназията и каза, че ще се събираме. Много се зарадвах, защото бяхме готин клас, хората са симпатични, обаче връзките след завършване доста поотекоха и някои от хората за последно бях виждала таман на бала и държавните изпити след това.

И така, позиционирах се аз снощи с Нели (с нея седяхме 4 години на един чин) в кръчмата и изненадата ми беше доста приятна, защото там вече имаше едно 15-ина човека, а очевадно щяха да дойдат и още. Миналата година се бяхме събрали едва 10 човека и се чувствах доста не на място, защото всички говореха за децата си. Поне жените. Мъжете скучаеха като мен.

Снощи, понеже позакъсняхме порядъчно с Нелката, купонът вече се вихреше. Всички бяха много нахилени и изглеждаха наистина щастливи от факта, че се виждаме. Аз самата също много им се радвах. Даже с удоволствие разпитвах този път майките за поколението им. Всъщност, разпитвах всички за всичко – кой, къде, какво и защо. Изключително приятно бях изненадана, че нещата на всички се бяха подредили или се подреждаха – едни бяха избрали да имат семейство, други бяха избрали да гонят кариера, трети бяха комбинирали нещата… Дано нещата продължават да са в тяхна полза!

В един момент се усетих, че оглеждам хората, за да видя колко са се променили за тези 9 години и открих, че промените бяха незначителни – които си бяха лидери тогава, са лидери и сега, които бяха по-кротки, си бяха кротки и сега. Аз специално бях онази порода индивидуалисти, които винаги гледаха да им е весело. И най-готиното – снощи поне няколко пъти чух, че съм си същата. Признавам си, в последно време не бях вечната усмивка на компанията, но снощи така се заредих положително, че усмивката ми се лепна с влизането и… още си седи на физиономията ми.

Другото нещо, което адски много ми се повтаряше, беше: „Ау, колко си отслабнала! Глей ква мацка си! Ма бюстът си ти е на място!“. Няма да коментирам, че това беше поредното доказателство за мен, че за жените е фикс-идея това как изглеждаш/т/м, но всичките видимо ми се радваха, а когато и мъжете почнаха да се включват в тия баданарки, съвсем вече ми повдигнаха самочувствието.

Та, отслабването го оставям настрана, че ми писна да обяснявам, че последната година и нещо си слабея, без да правя абсолютно нищо, а ще се върна на усмивките. Всички бяхме цветарки и общо взето не се знаеше кой къде седи и по едно време се бяхме позиционирали една доста весела компания в единия край на дъъъългата софра и, естествено, само на второто питие се зададе въпроса къде ще продължим. Всъщност, точно това продължаване беше по-интересното или поне по-пикантното. Останахме 2 жени на 4-ма мъжове и … няма да споменавам момента с количеството алкохол, което бяхме погълнали всички, но тогава вече с пълна сила ме връхлетя това, което споменах и по-рано – все едно тези 9 години не бяха минали. Спряха да се водят информативните разговори, а чувството, че отново съм на 18 с никви грижи на главата и едно изключително светло бъдеще пред мен, ме беше заляло от главата до върха на ноктите на краката.

Накратко – пури, танци, пури, танци, пури, танци… Супер много им се израдвах на мъжовете, че подскачаха не по-малко от нас с мацката. Накрая, естествено, приключихме с шкембе в Дивака и вечния разговор „Левски – ЦСКА“. Аз вече почти заспивах в чинията си и предложих на единия младеж (бяхме останали само 4-ма накрая) да се занасяме към къщи. То и без това вече беше светло, а след 2 часа трябваше и на работа да се ходи.

Та, така. Наистина се радвам, че отбелязах тази паметна за мен дата по този начин. Не само, че имах нужда (отдавна не бях вилняла така), а и определено смятам, че поднових контакти, които бях позагубила последните години. Нищо, че главата ми все още е малко квадратна, малко подвиквам, защото ушите ми още пищят от силната музика в „Ликьор“, леко съм недоспала и съм един чифт обици назад.