Spook4e’s Weblog

24-ти май беше един прекрасен повод да навестим родителите на Половинката след близо 5-месечно скипване. Още по-прекрасен повод беше и това, че след близо половингодишно моткане от страна на многоуважаваните органи на реда („КАТ“ ООД), Любимият вече можеше да си вземе контролния талон. За съжаление, това трябваше да се случи в работен ден, затова той хвана говедовоза още в четвъртък следобяд, за да може в петък да се държи учтиво със служители на подразделения разни (министерски, финансови и пр.). Все на него ще му се случи!…

От своя страна аз, след почти едномесечно отсъствие от работа (само с 4 дни разписване) трябваше някак си да остана и за петък. Въпреки това реших да се направя на нищо неразбираща и помолих учтиво Трудовия ми Ръководител да ме пусне от работа по-раничко, къмто 15 ч. в петък (с цел избягване на задръстванията, ама не му го обяснявах). Той се съгласи. На всичко отгоре, цъфвайки на работното ни място в 14:20 ч., ме погледна и след поздрава за добър ден, последва въпроса: „Ама ти още ли си тук?“. Веднага се възползвах и зачезнах в посока изток.

Перипетиите с пълната липса на гориво на любимото ми розАво возило и прекрасните задръствания, в които въпреки всичко се влях, не заслужават да бъдат споменавани. Важното е, че в 15:15 бях на светофара на Горубляне, с почти пълен резервоар (или поне да ми стигне до крайната точка), сокче от ананас и кокос, чиито прекрасни вкусови свойства открих наскоро, сандвич със сьомга, тортила чипс и пълен холдер с музика, която само мен ме радва за из път.

След около час и малко сокчето си каза думата, обаче всички бензиностанции по пътя бяха задръстени – след две седмици с работни съботи софиянци вече бяха ръгнали да си ходят по родните места и този факт не трябваше да ме учудва ни най-малко. До към Пазарджик движението беше наистина… петъчно. Аз обаче не си бях карала Джиджо бая време, още повече сама и някак си ми беше пълен кеф да си куфея на музиката и да си дъвча дъвченето със завидна за розАва женска кола скорост. На всичко отгоре, точно покрай големите областни центрове ме пра и един прекрасен порой, който на няколко пъти ме накара да карам с доста под нормалната скорост за една магистрала. За мен обаче това беше поредното удоволствие от пътуването – пороят ми изми джама от всички мушички, намерили смъртта си върху него за последните стотина километра. Но дъждът още повече ме принуди да послушам напъна на сокчето.

Междувременно се присетих, че Любимият два дни по-рано ми беше казал да му се обадя, като мина определена дестинация по магистралата, която на мен обаче автоматически ми изхвръкна от главицата. Затова реших да отбия на първата срещната бензиностанция и да му се обадя да го попитам къде трябваше да мина и да му се обадя. Поспрях аз, мушнах се в заведението и точно в момента на приключване на заданието вътре, телефонът ми зазвъня. Вдигам и автоматически го питам кой град трябваше да мина. Отговаря ми се: „Чирпан. Ти къде си?“.

- Не съм го минала още. – обясних аз. – На една бензиностанция след Пловдив съм.

- Добре, обади се все пак, като минеш Чирпан.

- Хубаво, де! Аз ще ти се обадя, ама защо?

- За да те посрещна на входа на града, за да не се загубиш по тия прави улици. Немалко народ го е правил.

Вярно е, че аз в Стара Загора съм била 2 пъти нетранзит, двата пъти той шофираше и аз го играех куфар, но МНОГО добре бях запомнила къде живее. От друга страна, надали той случайно ми го казваше – неведнъж му се е случвало да го прави и аз го знам, ама и аз нали съм от тия, дето не трябва да им се казва: „Не можеш!“, та го приех на гордост и почнахме спора „Няма да ти се обадя“ / “Ще ми се обадиш“. Накрая стигнахме до компромисен вариант – ще се обадя, но няма да ме посреща. Тъй, де, аз го заявих и разговорът за мен вече беше приключен. Той просто реагира: „Айде, давай, пък да те видим как ще се оправиш!“. Е, тук вече моето его беше взело връх в историята. Но все пак, съгласи се. Аз, съответно, бях убедена, че:

1. Той въпреки всичко ще ме посрещне.

2. Може би наистина ще се загубя.

Поради тази причина, доста дълго мислех дали да не мина по стария път (от него винаги мога да се ориентирам къде живее точно), но не го направих, но му се обадих доста, след като подминах Чирпан с цел, ако се замотам по града, пак да имам достатъчно време да стигна до правилния адрес. В същото време, ако все пак ми спретне този номер – да реши да ми гледа сеира от някоя неизвестна за мен кола, аз да съм подминала мястото, където евентуално може да ме посрещне.

След около 40 минути му звъннах (по дефолт, вече трябваше да съм по града). Проведе се следния разговор:

- Аз съм в Стара Загора вече, обаче не знам къде съм.

Отсреща, естествено, се чу ехиден смях, тип „знаех си“:

- Къде се намираш? Обясни ми.

- Пред вашия блок и те чакам.

Предполагам, че му идеше да ме удари с нещо тежко.

Та, така, имах един наистина много приятен път до там. Престоят обаче беше още по-приятен. Майка му е едно изключително слънчево и любвеобилно същество и от самото начало си ме прие много радушно. Няма да споменавам с колко подаръка ме заля, докато Любимият не получи нищо и за имения си ден. Естествено, и всички кръчми бяха обиколени, а някои – по няколко пъти.

Тъпото, което ми направи отвратително впечатление в този иначе наистина прекрасен град, беше, че обслужващият персонал по заведенията се държи така, като че ли клиентът му е длъжен. Ако изобщо те огрее да се „задържи“ някой с теб. От това да чакаш сервитьорка около половин час, до това да чуеш въпросната да каже към колегите си: „Чакай да прибера шишетата от швепс тук, че децата си изпиха безалкохолното“, честно казано, смятам, че ще е пъти по-добре да си купиш „швепса“ и да се качиш на Аязмото или на Самарското знаме (посетих накрая и двете, включително и езерото до завода „Загорка“) и да зяпаш града от високо, вместо да гледаш кисели и недоклецани физиономии. Нищо, че Половинката негодуваше, че обръщам повече внимание на охлювите и гъсениците, отколкото на него…

Видях се и с няколко приятеля, които нямам шанс да видя, ако не се замъкна аз до там, но пък… беше наистина весело изкарване. За пореден път стигнах до извода, че комуникацията с мъже ми е доста по-лесна, отколкото с жени.

Единственият ми проблем беше, че мрънках, че виртуалното ми лабрадорче ще умре от глад, докато аз си правя готиното. През цялото време не спрях да цикля, че искам някакъв интернет за 5 минутки. Предполагам, че ако някой на мен така ми мрънкаше, нямаше да го издържа.

Изведнъж обаче стана неделя вечер, вече бяхме обратно в София и се усетих, че за два дни наистина съм избягала от действителността си и не съм мислила за нищо друго, освен за пълния релакс, който Любимият ми предложи за пореден път.

…И мъжете вече се разгониха. Само за 5 дни получих един куп доказателства за това – от реплики от сорта „После що има изнасилвания при така облечени жени?“ до супер странен СМС, в който получавах предложение за … хм!… интересна нощ в хотел по желание от изпращача на СМС-а, само дето идея си нямам кой е. Но последното – това от снощи – просто беше черешката на тортата.

За снощи имахме организацията с двете ми приятелки, с които въртим пой, да си доставим това удоволствие в Борисовата градина. За съжаление, Милена отпадна по технически причини, затова останахме само с Люси и компанията кибици-фотографи. По някаква случайност, аз и Люси бяхме единствените жени в началото. Затова я помолих да дойде с мен до храстите, за да се преоблека. Скрихме се ние от полезрението на мъжката част и аз започнах с преобличането, съответно имаше и демонстрация на бельо… Въобще, женски разговор в храстите. В един момент обаче аз видях някакъв младеж, който изскочи от нищото и уж изчезна, но в следващия момент отбелязах факта, че се приближава към нас. Ние бяхме на доста усойно място, изцало обградено от храсти и шанс той просто да ни подмине нямаше на хоризонта. Младежът спря до нас и зададе въпроса:

- Момичета, искате ли да си направим една тройчица?

Аз веднага започнах да кроя пъклени планове как да го затапя така, че повече да не смее да иде по горичките, но в тоя момент Люси невярващо зададе въпроса:

- МОЛЯЯЯЯЯ?!?!?!…

Той повтори:

- Тройчица да си направим.

В този момент аз се намесих вече:

- Гледай сега, нещо не улучи хората.

- Защо?

- Ако искаш, можем да ти викнем мъжете си ей там, от паметника, да ти обяснят защо точно не искаме. – светнах го аз.

Люси се заливаше вече от смях, аз също бях на ръба да му се изхиля в лицето, но все пак се усетих, че човекът е болен и очеваден фетишист за руси мацки и се притесних пък да не стане агресивен. Той обаче ни пожела приятна вечер и тръгна точно към мястото, на което беше останалата част от компанията. Ние също вече бяхме приключили с дегизировката и се запътихме натам и предложих на Люси да не им казваме в първия момент какво се е случило, защото Половинките и на двете бяха там и някак си не ми се искаше да прекарам вечерта в побоища и обяснения що двама мЬетъли са пребили кротко разхождащия се човечец в парка. Е, след като им казахме, изразиха (съвсем културно при това) съжаление, че не са си разкършили малко кокалите.

Въпреки това аз се замислих за практическата страна на нещата. ОК, ние не се съгласихме, обаче сигурно ще се намери или намерят желаещи, по-болни и от него, които ще се навият. Дали той ще може наистина да задоволи две жени едновременно? И дали ще използват презервативи? И, ако не ползват, той къде ще свърши. И дали вече не е напълнил столицата ни с други малки фетишистчета като него от такива безразборни тройки?… Да пази Господ!

Вчера – 20 май 2008 г. – се навършиха 9 години от туй нящу, наречено абитуриентския ми бал. Тогава, в далечната 1999 г. никак, ама НИКАК не исках тази селяния да ми се случва (и сега не ми се е променило мнението за туй тъй грандиозно иначе събитие) и поради тази причина приготовленията ми тогава започнаха има-няма 20-ина дни преди датата. По-важна ми беше кандидатстудентската сесия.

Както винаги, текнах в друга тема. Няма да разказвам за 1999 г., а за 2008.

Та, преди десетина дена ми се обади една съученичка от гимназията и каза, че ще се събираме. Много се зарадвах, защото бяхме готин клас, хората са симпатични, обаче връзките след завършване доста поотекоха и някои от хората за последно бях виждала таман на бала и държавните изпити след това.

И така, позиционирах се аз снощи с Нели (с нея седяхме 4 години на един чин) в кръчмата и изненадата ми беше доста приятна, защото там вече имаше едно 15-ина човека, а очевадно щяха да дойдат и още. Миналата година се бяхме събрали едва 10 човека и се чувствах доста не на място, защото всички говореха за децата си. Поне жените. Мъжете скучаеха като мен.

Снощи, понеже позакъсняхме порядъчно с Нелката, купонът вече се вихреше. Всички бяха много нахилени и изглеждаха наистина щастливи от факта, че се виждаме. Аз самата също много им се радвах. Даже с удоволствие разпитвах този път майките за поколението им. Всъщност, разпитвах всички за всичко – кой, къде, какво и защо. Изключително приятно бях изненадана, че нещата на всички се бяха подредили или се подреждаха – едни бяха избрали да имат семейство, други бяха избрали да гонят кариера, трети бяха комбинирали нещата… Дано нещата продължават да са в тяхна полза!

В един момент се усетих, че оглеждам хората, за да видя колко са се променили за тези 9 години и открих, че промените бяха незначителни – които си бяха лидери тогава, са лидери и сега, които бяха по-кротки, си бяха кротки и сега. Аз специално бях онази порода индивидуалисти, които винаги гледаха да им е весело. И най-готиното – снощи поне няколко пъти чух, че съм си същата. Признавам си, в последно време не бях вечната усмивка на компанията, но снощи така се заредих положително, че усмивката ми се лепна с влизането и… още си седи на физиономията ми.

Другото нещо, което адски много ми се повтаряше, беше: „Ау, колко си отслабнала! Глей ква мацка си! Ма бюстът си ти е на място!“. Няма да коментирам, че това беше поредното доказателство за мен, че за жените е фикс-идея това как изглеждаш/т/м, но всичките видимо ми се радваха, а когато и мъжете почнаха да се включват в тия баданарки, съвсем вече ми повдигнаха самочувствието.

Та, отслабването го оставям настрана, че ми писна да обяснявам, че последната година и нещо си слабея, без да правя абсолютно нищо, а ще се върна на усмивките. Всички бяхме цветарки и общо взето не се знаеше кой къде седи и по едно време се бяхме позиционирали една доста весела компания в единия край на дъъъългата софра и, естествено, само на второто питие се зададе въпроса къде ще продължим. Всъщност, точно това продължаване беше по-интересното или поне по-пикантното. Останахме 2 жени на 4-ма мъжове и … няма да споменавам момента с количеството алкохол, което бяхме погълнали всички, но тогава вече с пълна сила ме връхлетя това, което споменах и по-рано – все едно тези 9 години не бяха минали. Спряха да се водят информативните разговори, а чувството, че отново съм на 18 с никви грижи на главата и едно изключително светло бъдеще пред мен, ме беше заляло от главата до върха на ноктите на краката.

Накратко – пури, танци, пури, танци, пури, танци… Супер много им се израдвах на мъжовете, че подскачаха не по-малко от нас с мацката. Накрая, естествено, приключихме с шкембе в Дивака и вечния разговор „Левски – ЦСКА“. Аз вече почти заспивах в чинията си и предложих на единия младеж (бяхме останали само 4-ма накрая) да се занасяме към къщи. То и без това вече беше светло, а след 2 часа трябваше и на работа да се ходи.

Та, така. Наистина се радвам, че отбелязах тази паметна за мен дата по този начин. Не само, че имах нужда (отдавна не бях вилняла така), а и определено смятам, че поднових контакти, които бях позагубила последните години. Нищо, че главата ми все още е малко квадратна, малко подвиквам, защото ушите ми още пищят от силната музика в „Ликьор“, леко съм недоспала и съм един чифт обици назад.