Spook4e’s Weblog

До сега си мислех, че моята свършва максимум за няколко часа. Като си платя сметките на трите телефона, позволя си един свестен обяд с колегите и вечеря с приятели и на следващия ден - да са ми живи и здрави мама и татко до края на месеца! Тук следват кратки изчисления от страна на читателя, за да се досети какви доходи имам всъщност.

Днес обаче шашардисах сама себе си.  Не знам - разходите за телефоните ли съм си намалила или има дефлация, обаче се прибрах с пари. А на всичко отгоре си купих обувки и обици. Всеизвестна е моята страст по среброто.

Тук правя един скок във времето с около 48 часа назад.

Нали съм леля? Даже след има-няма 30-ина часа тази ми роля ще навърши цяла ЕНА годинка (поне Човечето така казва). Та, племенникът ми вече е на фаза бели - в събота се докопа до два от телефоните ми, затърча се с тях към кухнята, където бяхме с баба му, и в момента, в който видя нещо по-интересно от тях, ги захвърли на гранитогреса. По-старият от двата телефона - затварящ се Самсунг някой си номер на възраст 5 години - даде фира - пукна му се една част, но беше ясно, че няма да издържи още дълго с моя начин на употреба - редовно изпускане и хвърляне.

Поради тази причина, днес, получавайки гореспоменатата заплата, първата ми мисъл беше да пообиколя близките магазини за телефони и да си харесам някоя пръчица за скромната сума от 150-ина лева. Нещо обаче с една колежка тръгнахме по магазини и се уредих с упоменатите обици, а нея ощастливих с едни обувки и много симпатично синджирче. Върнахме се в работата и тя предложи да ми даде стария си телефон да го ползвам, докато си купя нов телефон. Прегърнах идеята, както прегръщам Любимия след 2 дни невиждане. Тя каза, че утре ще ми донесе телефончето, но аз я помолих да свършим тази работа още тази вечер след приключване на работния процес.

Идеята по принцип беше добра, обаче изпълнението… Просто трябва да се спомене факторът, че ние двете бяхме заедно и вървяхме по улица, осеяна с магазини. И вместо да се приберем до нас, за да вземем колата и да отидем набързо до тях, за около 20-ина минути, ние взехме това разстояние за около час и 40 минути.

Оттук ще дам накратко, че да обясня всичко, което се случи, няма смисъл, но нещата продължиха в този дух - ако не бях казала на колежката, че имам нужда от нов телефон, тя нямаше да ми предложи да ползвам нейния стар, докато си купя нов. Ако не ми беше предложила, нямаше да тръгнем към нас след работа, за да вземем Джиджо и да отидем да го вземем от тях. Ако не бяхме тръгнали пеша, нямаше да влезнем във всички налични магазини и от двете страни на бул. Стамболийски. Ако не бяхме влезнали във всички магазини, нямаше да си харесам ужасТно много едни милитъри панталони. Ако не си ги бях харесала, нямаше да ги пробвам. Ако не ги бях пробвала, нямаше да си изтърся телефона от джоба на старите ми дънки. Ако случайно едната продавачка не се беше навела да забърше пода, нямаше да види, че всъщност не съм изтърсила един, а два телефона (за непросветените, имам три - антимонополист съм). И вторият телефон - на двеееее. И то точно този телефон, който и без това беше за смяна.

Та, така, в момента имам телефон-заместител и все още стотинки в касичката. Тази заплата може би просто ми донесе късмет. Да видим докога ще издържи.

Знам какво ми липсва - нещо, което оставих преди близо година и половина. Къде от гордост, къде от наранени чувства, къде от решението, че трябва да се случи нещо ново. Който ме познава, веднага ще се сети. Става въпрос за театъра. Дали е било за добро или за лошо, само времето ще покаже. Обаче от декември 2006 до март 2008 още не ми е показало точно, така че не вярвам да се случи и утре или вдругиден, но знам, че щом видя сцена, старото “професионално изкривяване” веднага се явява. Абе, липсва си ми.

Все пак да си кажа мисълта. В събота вечерта (29-ти март 2008 г.) се оказах с Любимия на 25-годишния юбилей на Театрална Група “ТЕМП”, Враца (Трудна Група ТЕМП също важи). Изключително много обичам тези хора - познаваме се от 3 години и се запознахме на моя РД, кацайки на един техен фестивал във Враца. След това по съвсем случайно стечение на обстоятелствата аз започнах да работя с тях за другия фестивал, който организират - “Музите” в Царево. Тази година обаче този фестивал ще бъде “Жреци на Музите”, защото… пазарната икономика е ши*ано нещо и незнайно защо, българинът има едно неизменно качество - прецакай другарче.

Ох, думата ми беше, че много обичам и ТЕМП-овците, и режисьора им - неотразимия Георги Врабчев. Това е един невероятно талантлив човек, достатъчно луд, за да вярва, че може да осъществи ВСИЧКИТЕ си идеи, свързани със сцената. И хубавото е, че в 99 % от случаите наистина успява. Затова и беше спретнал една неземна церемония по случай празника, типично в негов стил.

Тази церемония обаче, незнайно защо, за мен беше изтъкана от противоречиви мисли и емоции. Колкото ми харесваше, толкова ми идеше да крещя от болка и безсилие. Замислих се и за пореден път стигнах до извода, че човек трябва да е малко тъжен, за да може да е истински щастлив. Обаче дали го осъзнава? Не знам за другите, но аз знам, че съм ЩАСТЛИВА. И знам ЗАЩО съм щастлива. И знам, че ще направя всичко възможно, за да запазя това щастие. Обещавам!