На всеки може да се случи…
Нещо съм си позанемарила блога напоследък. Даже май през новата година не съм написала нищо ново, но всяко нещо си има своето обяснение, колкото и глупаво и неизвиняващо всъщност ситуацията да е то.
Днес обаче ми се случи нещо, което много искам да запомня. Накара ме много да се замисля над себе си и за това къде точно ми е проблемът, но още не съм си отговорила. Надявам се, с течение на времето, когато съм помислила още над въпроса и прочета това, да разбера какво не ми е наред.
Всъщност, случката ме натъжи и е доста по-различна от това, което ми е идеята за този блог, но хубавите и стойностни неща в живота не винаги са съпроводени от смях.
Случката е следната: времето - петък вечер на 28 март 2008 г. ок. 20 часа, главни действащи лица - аз и Любимият ми, мястото - напълно неизвестен нам локал в квартал Белите брези.
Тъй като с Любимия не се бяхме виждали от понеделник, защото той започна нова работа, в която за първата седмица удари големия чанч и не приключваше преди 20 часа с крепенето на световната икономика (и глобулската енергетика), вижданията ни се бяха свели до минимум, та определено имахме желанието да се видим и наличието на теми за разговор. Обаче присъстваше и огромна доза глад от моя страна (кой ме би да се разболявам толкова много последните две зими и да пия толкова антибиотици и най-вече, да реша, че ще си прочистя организма от химиите на тези антибиотици чрез пости?…), затова набързо се ориентирахме в менюто какво може да засити изтормозеното ми от зарзавати и солети телце.
Няма да споменавам, че по закона за всеобщата гадост случихме на недоспалата сервитьорка, която точно днес са я сполетяли гостите от Червен бряг най-вероятно и гаджето й я е изоставило, а и физиономията й ясно показваше къде са изчезналите от Женския пазар лимони. Не знам дали и ние й бяхме толкова “симпатични”, но след като на 10-тата минута благоволи да ни обърне внимание, беше изпратен на нашата маса като обслужващ персонал управителя на заведението - симпатичен господин на средна възраст, който мисля, че не беше там, защото гаджето му държи заведението и е решил, че междувременно трябва да е “финансово независим”.
Та, поръчахме ние на въпросния господин и аз, като един порядъчно вманиечен на тема хигиена човек, реших, че трябва да си измия ръцете преди хранене. Запътих се към двете нули, като пътьом видях, че има част от заведението, която е точно барова - с ниски канапета, масички и табуретки, на които обаче никой не седеше - не беше употребявана точно тази вечер. На последната масичка обаче забелязах да се мъдри самотен един телефон. Огледах се - нямаше и помен от това, че някой седи там. Влязох в тоалетната, измих се, излязох и телефонът още си скучаеше на масичката. Спрях и продължих да се озъртам. Признавам си, мина ми през акъла дяволчето с думичките да грабвам телефона, да го изключа, да си го завра някъде по дрехите и да се запътя към масата ни лук яла, ни лук мирисала, но предположих, че може да е на някой от персонала. Затова го взех, запътих се към бара и попитах сервитьорката на тези масички някой седи ли. Тя обаче ориентира поглед към моята ръчичка и видя телефона, погледна ме с онзи въпросително-пренебрежително-завистлив поглед и ми отговори, че тази част не работи в момента. Аз й заявих, че съм намерила телефона там и явно не е неин, затова ще го взема и ще се обадя на мобилния оператор, че телефонът е намерен. И наистина щях да се обадя. В този момент погледа стана само пренебрежително-завистлив (включително и на бармана, който взе участие в разговора), но аз безцеремонно се запътих към нашата маса, където заварих обслужващия ни управител да се търти под масата, защото се оказа, че се клатела. Седнах аз и оставих телефона на масата. Любимият го видя и ме погледна въпросително, като междувременно управителят се отдалечи от нас. Аз обясних какво е станало и какво ми е намерението и извадих моя телефон, за да звънна от намерения, за да разбера на кой оператор е картата, ако вече не е блокирана от собственика. Оказа се, че е на Мтел. Междувременно Любимият реши да прегледа телефона, за да разбере дали е на мъж или на жена и констатира, че собственикът най-вероятно е жена. В същия момент сервитьорката цъфна при нас и каза, че телефонът бил на жена, която седеше в диагонално противоположния край на заведението и от нас, и от масичката, на която намерих телефона. С периферното зрение забелязах, че тя наистина се приближи към нас от посока въпросната дама. Аз, съответно, предадох телефона, като жената от отсрещния ъгъл не спираше да ми се усмихва. Не последва “благодаря” или нещо от тоя сорт (Любимият дори се избъзика, че може да ни платят сметката заради предимно глупавата ми постъпка), но аз не го и очаквах. Точно напротив. Същевременно чух сервитьорката да обяснява на управителя какво се е случило на висок глас. Това чак ме накара да се почувствам неловко. Защо? Не мога да обясня.
Понеже бях звъннала на собствения си номер, реших, че може да бъда обвинена, че съм навъртяла сметка, затова отидох аз до масата и обясних на дамата защо в изходящите й повиквания се мъдри непознат номер, при което тя ми поблагодари, че съм й го намерила.
С това историята приключи, ние си ометохме оризищата и свършихме още една-две полезни дейности в махалата, но мен изведнъж започна да ме гложди мисълта защо трябваше да се почувствам неловко от разговора между управителя и сервитьорката; защо не проверих наистина телефонът на тази дама ли е (на това поне му намерих отговора - от където дошло, там и отишло); защо, когато искаш да върнеш нещо намерено, все някой ще ти се изсмее в очите (това ми припомня една случка от преди около 2 години, когато полицаи ми се смяха в лицето, че исках да предам намерена лична карта, но това е друга история, която може да разкажа някой друг път); защо все по-често започваме да мислим, дори сме изконно убедени, че никой непознат няма да направи същото за нас, когато на нас ни се случи нещо подобно; защо забравяме значението на елементарни думички като “благодаря” и защо всъщност един (няма значение колко скъп телефон) е по-ценен от личното ни достойнство? Къде ми е грешката?…
