Неразказана история
Ангелът… Възможно ли е според вас? И… Дяволът… Не по-малко невероятно. Обаче има логика в абсурдните истории. Най-малкото, има нещо страхотно гъделичкащо интереса, когато ти се каже това словосъчетание. Общо взето, първата аналогия е: “Да, бе, да! Глупости!”, въпреки че във всеки има една (в повечето случаи) неосъзната вяра в тях. Но какво ли би се получило като чувство, ако гореспоменатите две такива се комбинират? Имам предвид комбинацията Ангел и Дявол в Абсурдна история. А сега си представете и хора, забъркани във всичко това. Е, става абсолютна каша. Защото понятието “Човек” вече не предизвиква почти никакви асоциации в самите хора. Търсейки втората асоциация все пак, в “Човек” се крие Великата Философия. Тоест, от всичко това следва, че въпросната “Абсурдна история с Ангел, Дявол и Хора” се явява като гъделичкащо интереса чувство, което обаче в същото време е осъзнато невъзможно или неосъзнато възможно, но поднесено с финеса на философията. Наздраве!…
Е, и изтърпявайки цялото това словоизлияние, май е време все пак да конкретизирам. Естествено, надали някой ще ми повярва. Не се заблуждавам изобщо. От друга страна, не е чак толкова хубаво тайните да се споделят - вече няма да са тайни, но пък така или иначе вече всичко се е случило - на практика вече нищо не може да се промени. Но все пак да започна.
Всичко започна на шега. Гореспоменатите Ангел и Дявол решиха да си поиграят тайно от Висшестоящия (честно казано, доста проблеми сме си имали точно с тях двамата, но това е друга тема). Идеята им беше да се преродят в хора - те поне имат възможността да правят това съзнателно. Последствието трябваше да бъде Ангелче и Дяволичка с човешки параметри. Историите, които последваха, са достойни за всеки уважаващ себе си сериал, но няма да се спирам толкова на подробностите. Иначе кой знае колко дълъг би станал този разказ. Между другото, сигурно ви се струва странно, че Ангел и Дявол работят в тандем. За хората някои неща са просто необясними. Или поне аз няма да си направя труда да ги обясня. Добре си ви е да си вярвате в това, което си мислите, че знаете. Но ако все пак решите, че не ви е достатъчно, приемете го като предизвикателство за размисъл от ваша страна. Аз само ще подскажа (или по-точно разясня), че Ад и Рай са две понятия, които нямат почти нищо общо с човешките представи за тях. Положението е доста по-абстрактно.
Та, за Ангелчето и Дяволичката. Казах, че идеята беше игра без знанието на Всевишния. Но Той все пак е Всевиждащ и реши да се включи в авантюрата на двамата шегаджии, като пообърка лекичко плановете им. Беше доста хитро от негова страна. С едно махване направи така, че сътвори две компилации от Ангел и Дявол в двете нови човечета - взе по една съвсем мъничка част от Ангела и я вкара в Дяволичката и обратно. Хитро, нали? Резултатът трябваше да бъде следният: Ангелчето трябваше по природа да бъде добро, да прави добри дела, да помага и изобщо да прави всичко, което на Земята е общоприето да правят ангелите в Рая (което си е така, така си е). Съответно, при Дяволичката беше обратното – коварните и лукави действия, изцяло ориентирани в нейна полза, бяха предварително предначертаната й съдба. Но с новата “кръпчица” нещата придобиха малко по-различен вид - всичко в тях стана синхронизирано. А всъщност първоначалната идея беше те да се срещнат в живота и чак тогава нещата да се уравновесят. Тоест, да се допълнят взаимно. С две думи - Ин и Ян.
И така започна техният жизнен път. Нещата вървяха точно по първоначалния план на Ангела и Дявола, но във всичко имаше и едно шеговито намигване. И то бая шеговито. Горкичките Ангел и Дявол се чудеха защо, да му се не види, Дяволичката все успяваше да обърка конците, да забърка някое добро дело и да се самораздава. А Ангелчето от своя страна постоянно въртеше всякакви хитри номерца на този и онзи и излизаше сух от водата. Логично беше да настъпи голямо объркване при инициаторите. И, естествено, в един момент всичко им “светна”. Разбира се, бяха абсолютно неспособни да замажат нещата, камо ли да ги поправят така, че да придобият първоначалния желан вид. А и не искаха. Знаеха, че ги очаква доста сериозна санкция при всички положения. От своя страна, на Висшестоящия му беше станало доста забавно от цябана история и реши, че не е нужно наказание. Достатъчно забавно му беше това, което ставаше на Земята. А и той самият в един момент позагуби контрол върху картинката, а и по-добре. Все пак хубаво е да има и изненади, колкото и да имаш абсолютна власт да държиш нещата в свои ръце (малко или много, хората са си доста самонадеяни и своенравни и често вървят с рогата напред, дори и против себе си). Така Той остави всичко да тече по своему. С други думи, Ангелчето и Дяволичката трябваше сами да изковат съдбата си. Но това решение дойде в такъв момент, когато нещата вече бяха достатъчно предначертани. Нашите главни герои в човешки лик вече бяха определили своите цели и бяха тръгнали към тях. Дяволичката беше решила да става журналистка и с вродената й лукавост доста добре се вписваше в картинката. Ангелчето пък изучи медицина. Все пак на него заложената, но всъщност неосъзната цел в живота, беше да прави добро. Съответно обаче нейната така наречена “журналистическа кариера” все удряше на камък – с колкото хъс започваше всяко журналистическо разследване, все се оказваше, че гони вятъра и нещата се закучваха. Всяка сепурскандална история се оказваше поредната сълзлива сапунена опера и тя помагаше за достигането на хепиенда й. А пък Ангелчето все се чудеше защо пациентите му се оказваха неизлечимо болни или пък постоянно предизвикваше завистта на колегите си. Това доста го натъжаваше и обезкуражаваше. Но вроденият му оптимизъм не му позволяваше да загуби надеждата, че ще удари и неговият час. Така напусна няколко болници и след поредния скандал в поредната клиника с главния лекар, под афекта на лошото си настроение се оказа, че за малко не прегази с колата си не кого да е, а Дяволичката… В първия момент му се стори позната, но не се задълбочи в изясняване на причините защо. Само я препсува каруцарски и си продължи пътя още по-афектиран. В следващия момент му замириса на изгоряла гума. Не обърна внимание, защото колата му беше порядъчна трошка и подобни аромати не бяха нещо ново. И тогава колата просто избухна.
А Дяволичката в този момент тъкмо беше тръгнала вече с пълна апатия към поредния “суперсензационен” случай по думите на шефа й. Вече изобщо не му се връзваше, но все пак това й беше работата - не можеше да каже “не”. И, естествено, настроението й беше доста под кота нула, предчувствайки, че и това ще е поредната шега с кариерата й. Ставаше въпрос за някакъв влиятелен бизнесмен, който имаше скандал с друг такъв. Тя трябваше да отиде на мястото, където се развиваше случката, и да я отрази. Предполагаше, че ще завари враждуващите вече в братска прегръдка и седнали на по чашка, но нещата всъщност не се оказаха точно така. Беше започнала престрелка между бодигардовете и всъщност тя беше първата и единствена жертва.
Незнайно защо, на всички, които бяхме забъркани по някакъв начин в тази история, ни олекна. Най-малкото, имахме чувството, че всичко вече беше станало адски скучно – просто поредният човешки живот. А ние сме ги виждали много, повярвайте ми. Но тогава пък дойде на дневен ред дилемата къде трябва да ходят тези две чофешки форми на Мефистофел и Серафим – в Рая или в Ада. И докато Висшият се чудеше какво са си заслужили в този кратък техен житейски път, всъщност се случи най-невероятното. В това място, което на Земята се смята за Чистилището, а то всъщност е чакалня, двамата се срещнаха. Сториха си се познати. Между другото, забравих да спомена, че на Земята те се засичаха няколко пъти и то все в някакви екстремни ситуации, но въобще не си бяха направили впечатление и не бяха оставили дори и най-бегъл спомен един за друг. Но ето, че дойде моментът, в който те вече наистина се срещнаха. Тя му направи впечатление със странното си излъчване, което като че казваше: “Измамно кротка, неосъзнато дива…”. А тя пък се възхити от леко отнесения му вид, но подсказващ не по-малко бушуващи емоции. Получи се нещо като любов от пръв поглед, но в един нов контекст. Взаимно тръгнаха един към друг. Нищо друго не съществуваше. Говореха си с поглед, като че ли цял живот са били заедно и бяха създадени един за друг. Всъщност, то си беше точно така. Единствената реплика, която си размениха, беше въпросът му: ”Тук дали има някъде, където ще можем да пийнем по нещо на спокойствие?”. В този момент се появих аз с новината за това, което ги чака:
- Младежи, и двамата се връщате отново на Земята. Прераждате се.
Ч.Р.Д., Иво!
август, 2001 г.
