Spook4e’s Weblog

Наблюдавайки една двойка, човек може да стигне до почти гениални прозрения. За щастие, не съм имала физическата възможност да наблюдавам себе си отстрани, и слава Богу!, защото кой знае тогава до какви изводи бих стигнала, познавайки сама себе си. Но този път няма да говоря за мен, а за другите. Поне не активно.

Та, приказката ми беше за една двойка срещу мен. Тези двамата са младежи, най-вероятно още ученици. Няма да ги питам. Но съзерцавайки ги, за пореден път стигам до извода, че жената е по-нападателна, което пък от своя страна ме навежда на мисълта кой е движещата сила в едно семейство и въобще в една връзка (да се уточня, говоря за хетеросексуална такава). Винаги, когато гледам двойка, която не познавам, се чудя как е станала “заварката” между тях – кой кого е харесал първи, как му се е обяснил в любов или каквото там, колко време се познават и въобще кой кум и кой сват? Но хубавото е, че хората се обичат, още повече младите (макар това да звучи доста бабешки). Стигнах до извода, че двете дечица пред мен си отиват като двойка. Сладки са. Само дето аз не обичам който и да е да седне и да си пуска езици на по-малко от една стена разстояние от мен. Но това ще го преживея в името на каузата. Както се казва, изкуството изисква жертви…За мое огромно съжаление, не мога да ги чуя какво си говорят. Иначе щях да имам двойно, че даже тройно и четворно по-голяма тема за размисъл (понякога човек изпада и в такива състояния - на употреба на сивите си клетки). Докато се целуват, от време на време си казват по нещо. Чудно ми е какво от чисто клюкарска гледна точка, признавам. Струва ми се, че не е свързано кой знае колко с дъха на отсрещния, моето отношение към тях (надали въобще ме забелязват, макар да ги оглеждам с доста зле прикрито любопитство), а още по-малко със синоптичната прогноза за Кирибати.

Между другото, на съседната маса пък има друга двойка от малко доста по-възрастни индивиди (около петдесетте или малко преди това). Не знам какви са личните им отношения, но седят на комсомолско разстояние един от друг. Въобще не изглеждат като влюбени гълъбчета, направо са си много далеч от каквато и да било романтика.

И точно тук започнаха моите разсъждения за свикването един с друг, отчуждаването, досадата и въобще всички негативни чувства, които така наречената любов носи през годините, амортизирайки се (да не кажа изхабявайки се, че дори и изчезвайки). А също така се сблъсках и с мисълта за романтиката. Не бих казала, че аз съм най-романтичният човек на света, който познавам, дори напротив - по-скоро съм оперирана от това чувство, но все пак тя съществува, дори и на мен да не ми е присърце. Просто знам какво е всъщност тя. Тя е да си в такова състояние с любимия (в повечето случаи) човек, че всякакви обстоятелства около теб да са несъществени, другите хора да ги няма, обстановката да е без значение, въобще светът да не съществува. Единственото, което е важно, това си ти и твоя човек до теб (казвам “твоя” със съвсем ясното съзнание какви асоциации за собственическо чувство поражда тази дума). Това са думите, които се опитват да изкажат най-съкровеното на света, които имаш чувството, че никой преди не ти е казвал и никой повече няма да ти каже; това са погледите, които говорят повече и от думите, и то от тези очи, в които виждаш сам себе си в този свят, който е само за вас двамата; това са и жестовете и движенията, които са като на забавен каданс и след това всеки си ги спомня по един или друг начин, но винаги с добро чувство и със скрития копнеж и трепет да ги усети пак (и за това според мен изобщо не са необходими свещи, нелогичен брой рози в букет или скъпи и безсмислени подаръци). Е, може би и в мен има известна доза романтика… Но все пак да се върна на младата двойка. Гледат се доста интересно - точно в контекста на това, което казах по-горе. Гледайки ги отстрани, като че ли наистина изпитват всичко това, за което говоря, което никой не вярва, че е заложено в него - когато си с Човека, ти се променяш - така наречената любов те кара да го правиш съвсем несъзнателно и чак в последствие разбираш как си се обърнал на 180 градуса. Сега той се смее на нещо, което тя казва, а тя отговаря на неговите думи, погалвайки го по бузата. Чудя се един друг човек, човекът Х, който има някаква неприязън или пък по-безболезненото безразличие от хормонална гледна точка към девойката примерно, дали би реагирал така на някое такова погалване по бузата и дали пък тя въобще би го погалила в отговор на някакви негови думи. Което пък доказва теорията за различието между хората, на която все още обаче не мога да отговоря защо. Старата приказка за влака и пътниците може би обяснява донякъде нещата. Но, неприятно, симпатичните младежи си плащат сметката и си тръгват. На тяхно място обаче сяда друга двойка, отговаряща на същото описание относно възрастта (интересно, наблизо няма училище, а и часът е далеч от времето за голямо междучасие, но както и да е). Този път младежът е по-настъпателен, а девойката се опитва да се държи “на положение“. С други думи, пак държи нещата в свои ръце.

Ха! След третото питие и по-зрялата двойка (не се сещам как по друг начин да я нарека) преодоля разстоянието помежду си. Лелеее! Какво ли правя аз сама тук в тази тъй “романтична” среда? Добре, че сервитьорчето ми е приятел, та има с кого и аз да си кажа две приказки, макар да не се вписват в общите разговори около мен. Но мисля, че за пръв път ставам свидетел на зараждането на една връзка на хора от поне една генерация преди мен.

Но все пак да се върна на първоначалната си идея за отношенията между два противоположни индивида от човешкия вид. Тези двамата – новите – май все още не знаят какво искат, въпреки че нагонът си казва думата, при това доста гръмогласно. Това им е разликата с предната симпатична двойка – те определено вече бяха стигнали до някакъв етап. Тук я няма тази искрена задълбоченост един в друг, която се наблюдаваше при първите. Има обаче нещо друго – тя нещо малко се притеснява, докато той пък се опитва да демонстрира малко прекалено показно пълно безразличие към околния свят. Тях обаче ги чувам какво си говорят. Той е малко тип “кой съм аз”, но все пак се опитва да я впечатли и с някакъв интелект. А тя постоянно отговаря с “И аз съм така”, “Съгласна съм”, “Има нещо такова” и прочее подобни паразитни реплики. Младеж, един съвет от мен: давай, твоя е! Но все пак факт е, че инициативата е в негови ръце. Похвално…Питието ми свърши. Трябва и аз да ставам, защото все пак е хубаво да изкараш първата си годишнина от сватбата със съпруга си, а не сама в полупразно кафе с двойки около теб, въпреки че е с приятна музика. Останете си със здраве и… все пак, когато се влюбвате, не забравяйте ТАЗИ романтика!…