Spook4e’s Weblog

Още със ставането ме подгони кихавица. Само 40 минутки по-късно вече бях в превозното средство, където се възрадвах на Половинката си и уж тръгнахме в посока Пловдив, ама към Перник свихме. Не бях аз шофьорът и си трайках, доколкото беше възможно за една жена. Е, оказахме се на магистрала “Тракия”, де. Но само докато излезнем там, кихавицата ме подпука два пъти, ама нъцки - само даваше признаци, че съществува и после ме оставяше некихнала.

Бензиностанция, кафе, всичко се набутва в моята чанта, дъжд, не много натоварено движение в нашата посока, няколко споделени истории, Пловдив, вече не толкова силен дъжд, разтоварване и телефонен звън. Мама. Защо не знаела къде съм? Обясних, търпеливо с елемент на припомняне, че преди два дни съм споделила за настоящото ми пътешествие. Няма такова нещо. Питам как е бебето? Повече информация не иска и не споделя. Чао! Междувременно поне 8 пъти А-ХА да кихна, ама йок. Дори вече споделях с Половинката, който, естествено, ме подкрепяше абсолютно всеотдайно, ама кво да направи човекът - да ми бръкне в носа и да я извади пущината?…

Комплекс Тракия, поредно разтоварване, бензиностанция, кафе малко по принуда, една Ямаха (влюбихме се), чакане, разтоварване… Абе, тоя бус все едно бездънен беше! А-ХА (разбирай “отново наченки на кихавица, завършили абсолютно неуспешно за освобождаването на натрупалата се енергия”)!

Следваше Стара Загора, съответно и посещение на роднини по права линия на Половинката. За по-весело обаче Той реши, че трябва да изпързаля майка си, че няма да ходим. Горката женица, повярва в първия момент. А на мен ми се киха ли киха…

И отново път, дъжд, телефонни разговори, целувка, А-ХА…, дъжд, път, П.И.Ф., път и - voila - Стара Загора. Разтоварване, А-ХА, обяснения кое какво е, А-ХА, чакане, А-ХА, разтоварване, А-ХА и накрая на гости на мамата и на таткото.

Събитията, развили се там, заслужават нов ред.

Основното събитие… не, то не беше събитие, беше усещане. Хубавото усещане, все едно се връщаш удома след години отсъствие. В такъв момент те облива топла вълна (предполагам тези, които са в критическа възраст, ще ме разберат добре) и ти става приятно, не усещаш как тече времето и не ти се иска изобщо да си тръгваш отново. И в тоя момент А-ХА!

Но да навляза в конкретиката. Хората ми се зарадваха, както и аз на тях. Проблемът беше КОТКАТА. От месец и нещо бях предупреждавана, че това е опасно добиче - съска, хапе и е ревнива. С две думи, господарката на къщата. Аз се опитвах да обясня, че нещо има в мен, дето и най-свирепите животни успокоява, ама не ми беше повярвано.

За моя голяма изненада, нямаше А-ХА, когато видях котката, но тя реагира по типичен начин - скри се. Само 2 минути по-късно обаче взаимно изненадахме населението, като ни видяха как се галим и си говорим съвсем спокойно. Обаче Половинката реши да се намеси в разговора.

Храна, приказки, компания за цигара в кухнята, А-ХА и торба картофи. Дойде време да си ходим. Но първо трябваше да минем да натоварим по принцип само един телевизор и една печка, но Половинката си изплю никотина за деня, защото се оказа, че има и газова бутилка, прахосмукачка и не преброих колко броя торби с буркани, които той геройски свали по стълбите от пак не разбрах кой етаж. Ама какви шукаритетни чеВлички си беше намерил, завидях му. И, изненада, А-ХА!

Тръгнахме отново към Пловдив - дъжд, път, П.И.Ф., А-ХА, уговорки с пловдивски приятели какво ще правим за краткия период от около час, който имахме на разположение. През това време гореспоменатата печка се разхожда в багажното на търкалцата си и явно не беше добре укрепена. И пак бензиностанция, безумен вятър, тоалетна, шоколади, А-ХА и след около половин час бяхме в Пловдив. Там задръстване, задръстване, задръстване и … дъжд.

Закъсняхме само с 10 минути. Оттам гостуване на едно изключително готино семейство, непознато до момента за Половинката. Първите 5 минутки му бяха малко странни, но бързо им свикна. Особено след като малката дъщеричка оголи поне 4 пъти циците на майка си, за да се храни. Оправно дете!

Тук ми се губят пътите, когато имаше А-ХА.

След час и малко на път към Стамболийски. И пак забравихме да уплътним печката, та ни подрънкваше регулярно. И отново път, дъжд, А-ХА, приказки по телефона и накрая - Бабата. Която беше третият човек за деня, който ни нахрани. Имаше и още мераклии, но аз все пак работя в почти дипломатическа служба, та все ще да съм се научила вече на малко дипломация и усещайки още първите пориви на въпроса: “Ще хапнете ли нещо?”, отбивах удара със сръчността на средностатистически самурай. И кафе не пием вече. Отказахме го. Спането по чужди кревати също сме го отказали.

След като Баба ни нахрани с Половинката, а Вуйчо го поразпита, децата се полюбуваха на някои съвременни безжични технологии по него, тръгнахме отново, вече към София да си се прибираме. И А-ХА-то беше точно на вратата. Не знам как го улучих.

След около 5 минути се усетихме, че пак не сме закотвили печката по-добре, та си я оставихме да се лангърка до София. Нямаше смисъл вече.

И отново - път, дъжд, телефони, шоколад, тъмно, присветкване с фарове, сняг и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата - А-ХА. Но само веднъж.

Къде края на датата пристигнахме благополучно в столицата. И нямаше вече А-ХА. Имаше обаче едно приятно изпращане, връчване на всички налични бумаги от моята чанта и топла баня, от чиито уютни недра дочух, че телефоните ми започват да звънят един по един. Понеже съм антимонополист и имам три такива, какафонията ще да е била добра - чувах как се прескачат едновременно да звънят, ама бях в разбираема невъзможност.

Като излязох от банята, звъннах на Половинката - звучеше стресиран - липсват документите на станалото ни любимо превозно средство. Намериха се - ширеха се в моята чанта на спокойствие и не свиркат, че са там. Слава богу, че се беше усетил на поредната бензиностанция, а не при спиране от многоуважаеми Органи на реда. Любимият съответно бе принуден да се качи до мен, за да му ги връча и чак тогава благополучно се прибра в тях да разтоварва буркани и печка.

Време беше денят да свърши. Облякох си пижамата (полезно е - пази кръста), лакирах си ноктите (все пак да се лъсна малко преди следващия работен ден), загасих лампата, легнах и… кихнах!