Spook4e’s Weblog

Има моменти, когато човек се разочарова. До тук открих топлата вода, но вие колко човека познавате, които са се разочаровали от себе си? Сигурно са доста. Но колко от тях си го признават? Незнайно защо, хората не обичат да признават грешките си. Някак си това е защита на достойнство ли, себеуважение ли, самочувствие ли, гордост ли… и аз не знам. Нещо напоследък не оставам с впечатлението, че тези човешки черти са нещо от което човек има нужда. Уви! Много по-лесно е да изгъзолизничиш на шефа например (съвсем, ама съвсем случаен пример), за да си запазиш работата, вместо да си защитиш собственото мнение. Защото шефът също така е изгъзолизничил, за да стане шеф. Тук държа да вметна, че моят шеф е голям пич и наистина не влагам смисъл някакъв конкретен в този пример.

Та, в този ред на мисли изведнъж себеуважението ти трябва да се превъзмогне като наличен фактор, само и само да можеш да продължиш да придобиваш на определено число от месеца определената мизерна сума, която се полага за жизнесъществуването ти. За съжаление, “средната класа” в милата ни родина е длъжна да прави това доста често.

Аз обаче пак не стигам до същността на нещата. Знам, многословна съм. Идеята ми беше за разочарованието от себе си. Не когато обстоятелствата ти го налагат, като в горния пример, а когато сам си причината за подобно стечение на обстоятелствата. Личният ми опит показва, че причината за подобно поведение е само и единствено, когато нещата ми се изплъзват от контрол. А напоследък имам чувството, че дори и нищо да не правя, пак губя контрол върху нещата. Оттам следва и разочарованието.

Не, не е дори и нищо да не правя. По-точно, КАКВОТО и да направя, нещата отиват накъмто разочарование. Не знам, период ли е, какво е, обаче аз все повече и повече обърквам главицата си руса последните месеци. Е, не е приятно.

Оттук следва, че някак си трябва да се намери изход от тази ситуация. Кофтито е, че обикновено идея си нямам къде да го търся тоз изход. И точно в момента, когато вече тотално съм сащисана накъде да тръгна, изведнъж на тепсия ми се поднася отговорът.

Всъщност, не беше на тепсия, а беше пред една пейка в парка - най-вероятно върху плочка, ако не беше и на тревата, не помня точно. Абе, беше там. В смисъл, в един момент разбрах, че там има още нещо, което не бях виждала до сега и на което въобще не бях обърнала внимание до пристигането си. Абе, нахлу си с гръм и трясък, само дето аз пак нищо не разбрах, изпаднала в поредното състояние на отчаян опит за търсене на изход от разочарованието.

И продължавах да не разбирам достатъчно време - около два часа - докато не вденах, че … май съм прекалено разочарована, за да разбирам вече каквото и да било.

Та, така, гниейки си в собственото си разочарование, в един момент усетих, че във филма се казва “еди-колко-си-време-по-късно”, аз все още си мисля, че съм разочарована. Да, ама не. Без да се усетя, нещата така са се завъртяли, че дори и разочарована, се намери човекът, който отново да успее да повдигне собственото ми себеуважение не с четки и баданарки, не с излишно пръскане на пари по мой адрес, а просто с това, че Е и че ми харесва такъв, какъвто Е - приемащ ме с моите чепатости, търпящ ме, искащ, когато се нацупя, да се усмихна, когато му се разсърдя, да спра да му се сърдя. А защо може да се сърди една жена - ясен отговор никога не може да има. Не е ли това, което търси всеки един от нас?…