Spook4e’s Weblog

Той усети, че нещо не е наред още сутринта, когато, като си миеше зъбите, не се измърля с пастата за зъби, както се случваше по принцип сутрин. Иначе, като цяло, се чувстваше като всеки друг ден – знаеше, че е кърък и че такъв ще си остане. Обаче този ден започна с доказване на точно обратното. Действително от доста време не се беше случвало да не се измърля, докато си миеше зъбите. Затова и не спеше с пижама, иначе трябваше всяка сутрин да я пере.

Съмненията му обаче се задълбочиха още повече, когато портиерът на гаража го поздрави с бодро “Добро утро!”, колата му запали от раз, по пътя хвана зелената вълна и да не споменаваме, че не чу никой да го нарече “некадърен селянин” или да изрече онази реплика с майката по негов адрес. Шокът обаче връхлетя с пълната си сила, когато се оказа преди шефа си на работа, а когато той дойде, беше в отлично настроение и не го нахока за некадърната му работа предния ден. В следващия момент се сети, че жена му трябваше да се върне тази вечер от командировка, но предната вечер, точно в 12 часа, му се обади, че в железниците стачкували и не можела да каже кога точно ще се върне, но щяла да му се обади при първа възможност. По дяволите, дори на рождения си ден няма да може да е с жена си. Рожден ден ли?… Ами да, днес беше рожденият му ден. Скапаният му късмет бе причинил дори и амнезия. Как можа да забрави, че днес е рожденият му ден? Дали пък шефът не го поздрави точно по тази причина? Глупости, за шефа му той беше толкова незабележителен, че едвам помнеше името му, камо ли да знае рождената му дата.

Пак се сети за жена си. Тази стачка на машинистите (ако въобще я имаше) явно й беше дошла като по поръчка. За разлика от него, тя имаше късмет. А може би единственият негов късмет бе, че тя беше все още с него вече 12 години. Никой не го бе издържал толкова дълго, а той така се стараеше. Все пак, когато замина, не остави децата при него, а ги заведе при нейните родители. “Току виж, тухлата вместо да падне на твоята глава, извадиш късмет, и падне на някое от тях.”. Това бяха думите й. Но той вече не обръщаше внимание. Не обърна внимание (а може би трябваше) и на това, че тя трябваше в рамките на една седмица да ходи два пъти в командировка на едно и също място. Много добре знаеше с кого е жена му и какво ще прави. Със сигурност нямаше да работи. Вече доста време му слагаше рога с шефа си. Но него това не го притесняваше. Напротив, радваше се, че не му натяква, че е пълен мухльо и се лута в живота като муха без глава и все пак не го сравнява с другия. Но той до такава степен беше свикнал със съдбата си, че едва ли би го засегнало дори това. Все пак жена му не беше нито тъпа, нито грозна, нито некадърна, биваше я в леглото, готвеше добре, а имаше и късмет. Защо пък да не я харесват и други мъже? А защо и тя да не ги харесва, след като има такъв като него в къщи? Може би трябва да се чувства поласкан, че жена му привлича чуждо внимание? Спомни си последния път, когато се люби с нея. Беше на нейния рожден ден миналата година. Зловещият му така наречен късмет и тогава му подложи крак. Първо, едвам се възбуди, второ, почти веднага след това свърши, и трето, точно в този момент малката му дъщеря влезе в спалнята и каза, че се е напишкала в леглото, а кака й, като видяла петното, повърнала върху него. Сега му звучеше като невероятна история от Удхаус с елементи на Стивън Кинг, но тогава не го погледна от този ъгъл; единствената му мисъл беше: “Мамка му!”. От тогава не бяха правили секс. А тя сега най-вероятно масажираше гърба на шефа си. Беше страхотна и в масажите.

Почувства, че някой стои зад него и го наблюдава. Явно, отдавайки се на размисли за шибания си късмет в работно време, е придобил доста олигофренски вид, загледан в една точка. Оказа се, че го наблюдава шефът му. Той скочи неловко и гузно попита какъв е проблемът този път. И, о Боже!, отново шок. Отговорът беше:

- Няма проблем. Просто исках да ти честитя рождения ден.

В следващия момент той вече държеше огромен букет цветя, имаше 3 различни отпечатъка от червило по бузите си, някой здраво тресеше ръката му, друг гърмеше шампанско, а по радиото радоиводещата му честитеше празника от името на всички колеги. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае, че отговаря съвсем машинално на поздравите и сигурно изглежда още по-глупаво от момента, когато се беше замислил. Тогава шефът му каза, че неговият подарък е един свободен следобед. Чудеше се дали не си въобразява, но като се ощипа, го заболя, а кафето, което пиеше от сутринта, имаше вкус. Явно не си въобразяваше, след като дори успя да хване асансьора и в него имаше само още един човек – нещо, което до сега не му се беше случвало, а и беше вече обедно време, когато е нормално асансьорът да е претъпкан.

Чак тогава май осъзна за какво става въпрос. Най-вероятно молитвите му бяха чути (въпреки че не се молеше отдавна, осъзнавайки, че е такъв нещастник, с когото дори и Господ би се затруднил). Явно това беше подаръкът му за рождения ден – малко късмет. И той реши, че няма да го насилва, та, ако е възможно, да го натрупа в капитал. Тази му мисъл му прозвуча малко странно, но реши да не я формулира по друг начин. Сигурно тогава би осъзнал абсурдността й – надали късметът може да се запази за малко по-късно. Затова реши, вместо да се прибере набързо с колата в къщи, като преди това мине и вземе дъщерите си от тъста и тъщата, да се поразходи из града и действително да употреби рождения си ден най-егоистично за себе си. На всичко отгоре времето беше чудесно. Последният път, когато реши да се разходи с жената и децата в парка, заваля сняг, макар да беше едва краят на октомври. А сега беше февруари и слънцето така припичаше, като че ли беше средата на май. Това до сега не му се беше случвало. Никога. Тъй като беше на спирката на автобуса, реши да го вземе за няколко спирки, да отиде до центъра на града и да се поразходи из улиците. В този момент пред него спря точно рейсът, който му трябваше. По принцип не обичаше да се вози в градския транспорт – там винаги е голяма блъсканица, нон-стоп се ръгат разни баби, които надали ще са живи, когато дойде тяхната спирка, шофьорите са за освидетелстване, когато е без билет, винаги го хваща контрола, студено е, мирише неприятно и винаги му ставаше лошо от тази миризма. Този автобус обаче беше Изключението – беше празен, намери си билетче в перфоратора, оставено от някой благороден пътник, беше сравнително чисто и миришеше приятно на бор от ароматизаторите, които висяха от тавана. На всичко отгоре и контрола не мина и той реши и той да остави билетчето за някой следващ пътник. Като слезна от автобуса, успя на косъм да се опази от някакъв нередовен шофьор, който за малко не го опръска целия с киша от локвата покрай тротоара. Но все пак успя да се опази. Тогава започна да се съмнява дали “подаръкът” му вече не губеше силата си. Но обърна внимание на това, че на повечето хора около него гърбовете им бяха изпръскани от кишата от краката, а неговият шлифер все още си беше съвсем бежов. Защо точно на това обърна внимание, и той не можа да разбере.

Един амбулантен търговец, който редовно виждаше в този район, го спря и започна да го вербува да си купи някакъв сешоар, който може да се използва и като електрическа печка, като заедно с него ще получи и комплект часовникарски отверки, универсални дръжки за тенджери, калъфче за карти, което се носи на колан и още няколко също толкова необходими вещи. Вече се чудеше как да отпрати прекалено любезния младеж, когато изведнъж реши да си купи цялата тази менажерия. Бутвайки парите в ръцете му, остана изумен на още по-изумената физиономия на младежа. Очевидно за пръв път продаваше някой от своите толкова полезни комплекти. В следващия момент си помисли, че жена му ще се изкаже доста саркастично по адрес на тази негова покупка и сам се замисли какво всъщност ще прави с всичките тези неща. Но реши, че и той може да си направи подарък за рождения ден, било то и най-ненужната вещ. Точно тогава пред погледа му се изпречи една телефонна кабинка и той даже не се и усети как влезе вътре и вече набираше телефонния номер на най-добрия си приятел. По някаква случайност даваше свободно и от отсрещната страна се чу бодрото и звънливо гласче на милата му секретарка. Оказа се, че и шефът й е там и тя бе така любезна да го свърже.

Веднага позна гласа му, въпреки че не се бяха виждали и чували от доста време. Приятелят му веднага се съгласи да си освободи петъчния следобед, за да се видят. Уговориха си среща след половин час при пощата. Значи му оставаха 20 свободни минути да се пошляе. Той обаче седна на една пейка и започна да оглежда минувачите около него. Хора без лица, както би ги определил по принцип, но сега му се струваше, че може да разбере живота на всеки един от тях, само като ги гледаше от пиедестала на тази пейка. Имаше чувството, че може да заговори всеки на точната тема и отсреща да не го погледнат като досадник, но със същото чувство разбираше, че едва ли някой би разбрал и би му обяснил (защото той самият все още не разбираше точно) какво става с него в този тъй слънчев февруарски петък, по една случайност неговия рожден ден.

Така изминаха тези 20 минути и той се запъти към пощата. Изведнъж пред погледа му се материализира портфейл. Вдигна го. В него нямаше нищо друго, освен едри банкноти – нито документи, нито снимки, нищо. Затова реши да си го прибере. Когато пристигна при пощата, неговият приятел още го нямаше, но не се бави много. Вече беше ранния следобед и за това решиха, че е необходимо да изпият по едно кафе. Отидоха в едно много приятно заведение, което беше пълно с млади хора. Успяха да си намерят една масичка и си поръчаха. Междувременно забеляза, че две студентки доста упорито ги гледаха и им се усмихваха. Обаче явно видяха, че и двамата са с халки на ръцете. И те сравнително бързо набелязаха новите си жертви. Доста, след като кафето пристигна, те успяха да отпият от него. Явно времето, през което не се бяха виждали, беше действително дълго. Имаше много промени и в двамата. Когато дойде време да плащат, приятелят му бръкна в куфарчето си, но той го спря с думите:

- Не бъркай за пари, моля те. Днес имам рожден ден и бих желал да те почерпя, макар и с едно кафе.

- Не за пари се бъркам. Помня, че днес беше рожденият ти ден. – в този момент извади от куфарчето пакет, в който имаше книга. – Помня, че от малък обичаше приказките. Затова ти купих книга с приказки за пораснали деца.

Книгата беше “Дон Кихот”. Спомни си, че когато учеха това произведение в училище, много се впечатли. По някакъв начин се свързваше с този рицар с болен ум, за който вятърните мелници бяха зли великани, а любимата му е омагьосана от подъл магьосник. Всъщност не си спомняше повече подробности – отдавна беше ученик. Но подаръкът го трогна до дъното на душата му.

Вече се стъмваше и двамата се разделиха. Той се почувства с 10 години по-млад. Някак си този разговор с единствения му приятел го накара да се чувства така, както не си спомняше да се е чувствал преди. Понякога само една дума или съвсем кратък разговор могат да променят възгледите на човек. И той сега се чувстваше като нов. А и подаръка…

Запъти се пеша към къщи. След около час се озова пред входната врата и доста се изненада, когато откри, че от вътрешната страна на ключалката има ключ. Позвъни и му отвори жена му. В първия момент не можа да отреагира, когато тя му се хвърли на врата. Тя му каза, че ужасно се притеснила, когато, след като се върнала, позвънила в офиса му и оттам й казали, че получил свободен следобед, а по радиото били съобщили, че е станала огромна верижна катастрофа по пътя за техния дом. Била звъняла във всички болници и вече не знаела какво да прави. Чак тогава той смогна най-сетне да я попита как все пак тя се оказва у дома.

- Това беше малък номер от моя страна по случай рождения ти ден. Исках да те изненадам някак си и реших, че ти въобще не би се усъмнил на това ми обяснение. Между другото, искам да ти кажа една не чак толкова приятна новина – напуснах работа. Шефът ми вече така ми лазеше по нервите, че не можех да го издържам повече.

Той само се чу да казва:

- Обичам те!

Сам се почуди как и защо го каза. Не че не искаше да го каже - не беше й го казвал от години - но като че ли не го каза той, а някой друг. Или пък точно това беше нещото, което искаше да каже цял ден. Всъщност тези думи описваха точно това, което той изпитваше в момента.

- И аз те обичам.

Задължителната прегръдка за този момент се наруши от гласчето на малката му дъщеря. Точно тогава той се сети, че е забравил да мине да вземе дъщерите си, за да прекара вечерта с тях. Явно обаче жена му я беше свършила тази работа. 

- Татко, честит рожден ден! Това е моят подарък за теб.

Тя държеше рисунка, на която имаше четири човечета с различна големина, които се държаха за ръце, а над тях грееше огромно слънце.

- Това сме ти, аз, мама и кака. Сама я нарисувах.

Голямата му дъщеря пък го прегърна и заплака, защото нямала подарък.

- След като аз съм човекът, който заслужи твоите сълзи, това за мен е най-големият подарък.

След малко и родителите му позвъниха да му честитят празника. Последва идилична семейна вечеря, а след това и най-невероятният секс с жена му, който въобще някога са правили. След това тя заспа, а той се зачете в “Дон Кихот”. Спомни си защо точно обичаше приказки. В тях, за разлика от неговия довчерашен живот, доброто винаги побеждаваше. Замисли се също така дали и утре този благословен късмет ще е пак с него. 

- С две думи, това искам да ми се случи – да живея нормално, а не да съм човекът, който току-що ти описах. Но май ще си остана такъв.

- Не знам, може би…