До Стара Загора и обратно
24-ти май беше един прекрасен повод да навестим родителите на Половинката след близо 5-месечно скипване. Още по-прекрасен повод беше и това, че след близо половингодишно моткане от страна на многоуважаваните органи на реда („КАТ“ ООД), Любимият вече можеше да си вземе контролния талон. За съжаление, това трябваше да се случи в работен ден, затова той хвана говедовоза още в четвъртък следобяд, за да може в петък да се държи учтиво със служители на подразделения разни (министерски, финансови и пр.). Все на него ще му се случи!…
От своя страна аз, след почти едномесечно отсъствие от работа (само с 4 дни разписване) трябваше някак си да остана и за петък. Въпреки това реших да се направя на нищо неразбираща и помолих учтиво Трудовия ми Ръководител да ме пусне от работа по-раничко, къмто 15 ч. в петък (с цел избягване на задръстванията, ама не му го обяснявах). Той се съгласи. На всичко отгоре, цъфвайки на работното ни място в 14:20 ч., ме погледна и след поздрава за добър ден, последва въпроса: „Ама ти още ли си тук?“. Веднага се възползвах и зачезнах в посока изток.
Перипетиите с пълната липса на гориво на любимото ми розАво возило и прекрасните задръствания, в които въпреки всичко се влях, не заслужават да бъдат споменавани. Важното е, че в 15:15 бях на светофара на Горубляне, с почти пълен резервоар (или поне да ми стигне до крайната точка), сокче от ананас и кокос, чиито прекрасни вкусови свойства открих наскоро, сандвич със сьомга, тортила чипс и пълен холдер с музика, която само мен ме радва за из път.
След около час и малко сокчето си каза думата, обаче всички бензиностанции по пътя бяха задръстени – след две седмици с работни съботи софиянци вече бяха ръгнали да си ходят по родните места и този факт не трябваше да ме учудва ни най-малко. До към Пазарджик движението беше наистина… петъчно. Аз обаче не си бях карала Джиджо бая време, още повече сама и някак си ми беше пълен кеф да си куфея на музиката и да си дъвча дъвченето със завидна за розАва женска кола скорост. На всичко отгоре, точно покрай големите областни центрове ме пра и един прекрасен порой, който на няколко пъти ме накара да карам с доста под нормалната скорост за една магистрала. За мен обаче това беше поредното удоволствие от пътуването – пороят ми изми джама от всички мушички, намерили смъртта си върху него за последните стотина километра. Но дъждът още повече ме принуди да послушам напъна на сокчето.
Междувременно се присетих, че Любимият два дни по-рано ми беше казал да му се обадя, като мина определена дестинация по магистралата, която на мен обаче автоматически ми изхвръкна от главицата. Затова реших да отбия на първата срещната бензиностанция и да му се обадя да го попитам къде трябваше да мина и да му се обадя. Поспрях аз, мушнах се в заведението и точно в момента на приключване на заданието вътре, телефонът ми зазвъня. Вдигам и автоматически го питам кой град трябваше да мина. Отговаря ми се: „Чирпан. Ти къде си?“.
- Не съм го минала още. – обясних аз. – На една бензиностанция след Пловдив съм.
- Добре, обади се все пак, като минеш Чирпан.
- Хубаво, де! Аз ще ти се обадя, ама защо?
- За да те посрещна на входа на града, за да не се загубиш по тия прави улици. Немалко народ го е правил.
Вярно е, че аз в Стара Загора съм била 2 пъти нетранзит, двата пъти той шофираше и аз го играех куфар, но МНОГО добре бях запомнила къде живее. От друга страна, надали той случайно ми го казваше – неведнъж му се е случвало да го прави и аз го знам, ама и аз нали съм от тия, дето не трябва да им се казва: „Не можеш!“, та го приех на гордост и почнахме спора „Няма да ти се обадя“ / “Ще ми се обадиш“. Накрая стигнахме до компромисен вариант – ще се обадя, но няма да ме посреща. Тъй, де, аз го заявих и разговорът за мен вече беше приключен. Той просто реагира: „Айде, давай, пък да те видим как ще се оправиш!“. Е, тук вече моето его беше взело връх в историята. Но все пак, съгласи се. Аз, съответно, бях убедена, че:
1. Той въпреки всичко ще ме посрещне.
2. Може би наистина ще се загубя.
Поради тази причина, доста дълго мислех дали да не мина по стария път (от него винаги мога да се ориентирам къде живее точно), но не го направих, но му се обадих доста, след като подминах Чирпан с цел, ако се замотам по града, пак да имам достатъчно време да стигна до правилния адрес. В същото време, ако все пак ми спретне този номер – да реши да ми гледа сеира от някоя неизвестна за мен кола, аз да съм подминала мястото, където евентуално може да ме посрещне.
След около 40 минути му звъннах (по дефолт, вече трябваше да съм по града). Проведе се следния разговор:
- Аз съм в Стара Загора вече, обаче не знам къде съм.
Отсреща, естествено, се чу ехиден смях, тип „знаех си“:
- Къде се намираш? Обясни ми.
- Пред вашия блок и те чакам.
Предполагам, че му идеше да ме удари с нещо тежко.
Та, така, имах един наистина много приятен път до там. Престоят обаче беше още по-приятен. Майка му е едно изключително слънчево и любвеобилно същество и от самото начало си ме прие много радушно. Няма да споменавам с колко подаръка ме заля, докато Любимият не получи нищо и за имения си ден. Естествено, и всички кръчми бяха обиколени, а някои – по няколко пъти.
Тъпото, което ми направи отвратително впечатление в този иначе наистина прекрасен град, беше, че обслужващият персонал по заведенията се държи така, като че ли клиентът му е длъжен. Ако изобщо те огрее да се „задържи“ някой с теб. От това да чакаш сервитьорка около половин час, до това да чуеш въпросната да каже към колегите си: „Чакай да прибера шишетата от швепс тук, че децата си изпиха безалкохолното“, честно казано, смятам, че ще е пъти по-добре да си купиш „швепса“ и да се качиш на Аязмото или на Самарското знаме (посетих накрая и двете, включително и езерото до завода „Загорка“) и да зяпаш града от високо, вместо да гледаш кисели и недоклецани физиономии. Нищо, че Половинката негодуваше, че обръщам повече внимание на охлювите и гъсениците, отколкото на него…
Видях се и с няколко приятеля, които нямам шанс да видя, ако не се замъкна аз до там, но пък… беше наистина весело изкарване. За пореден път стигнах до извода, че комуникацията с мъже ми е доста по-лесна, отколкото с жени.
Единственият ми проблем беше, че мрънках, че виртуалното ми лабрадорче ще умре от глад, докато аз си правя готиното. През цялото време не спрях да цикля, че искам някакъв интернет за 5 минутки. Предполагам, че ако някой на мен така ми мрънкаше, нямаше да го издържа.
Изведнъж обаче стана неделя вечер, вече бяхме обратно в София и се усетих, че за два дни наистина съм избягала от действителността си и не съм мислила за нищо друго, освен за пълния релакс, който Любимият ми предложи за пореден път.
Пролет пукна
…И мъжете вече се разгониха. Само за 5 дни получих един куп доказателства за това – от реплики от сорта „После що има изнасилвания при така облечени жени?“ до супер странен СМС, в който получавах предложение за … хм!… интересна нощ в хотел по желание от изпращача на СМС-а, само дето идея си нямам кой е. Но последното – това от снощи – просто беше черешката на тортата.
За снощи имахме организацията с двете ми приятелки, с които въртим пой, да си доставим това удоволствие в Борисовата градина. За съжаление, Милена отпадна по технически причини, затова останахме само с Люси и компанията кибици-фотографи. По някаква случайност, аз и Люси бяхме единствените жени в началото. Затова я помолих да дойде с мен до храстите, за да се преоблека. Скрихме се ние от полезрението на мъжката част и аз започнах с преобличането, съответно имаше и демонстрация на бельо… Въобще, женски разговор в храстите. В един момент обаче аз видях някакъв младеж, който изскочи от нищото и уж изчезна, но в следващия момент отбелязах факта, че се приближава към нас. Ние бяхме на доста усойно място, изцало обградено от храсти и шанс той просто да ни подмине нямаше на хоризонта. Младежът спря до нас и зададе въпроса:
- Момичета, искате ли да си направим една тройчица?
Аз веднага започнах да кроя пъклени планове как да го затапя така, че повече да не смее да иде по горичките, но в тоя момент Люси невярващо зададе въпроса:
- МОЛЯЯЯЯЯ?!?!?!…
Той повтори:
- Тройчица да си направим.
В този момент аз се намесих вече:
- Гледай сега, нещо не улучи хората.
- Защо?
- Ако искаш, можем да ти викнем мъжете си ей там, от паметника, да ти обяснят защо точно не искаме. – светнах го аз.
Люси се заливаше вече от смях, аз също бях на ръба да му се изхиля в лицето, но все пак се усетих, че човекът е болен и очеваден фетишист за руси мацки и се притесних пък да не стане агресивен. Той обаче ни пожела приятна вечер и тръгна точно към мястото, на което беше останалата част от компанията. Ние също вече бяхме приключили с дегизировката и се запътихме натам и предложих на Люси да не им казваме в първия момент какво се е случило, защото Половинките и на двете бяха там и някак си не ми се искаше да прекарам вечерта в побоища и обяснения що двама мЬетъли са пребили кротко разхождащия се човечец в парка. Е, след като им казахме, изразиха (съвсем културно при това) съжаление, че не са си разкършили малко кокалите.
Въпреки това аз се замислих за практическата страна на нещата. ОК, ние не се съгласихме, обаче сигурно ще се намери или намерят желаещи, по-болни и от него, които ще се навият. Дали той ще може наистина да задоволи две жени едновременно? И дали ще използват презервативи? И, ако не ползват, той къде ще свърши. И дали вече не е напълнил столицата ни с други малки фетишистчета като него от такива безразборни тройки?… Да пази Господ!
Пак ще се срещнем след 9 години…
Вчера – 20 май 2008 г. – се навършиха 9 години от туй нящу, наречено абитуриентския ми бал. Тогава, в далечната 1999 г. никак, ама НИКАК не исках тази селяния да ми се случва (и сега не ми се е променило мнението за туй тъй грандиозно иначе събитие) и поради тази причина приготовленията ми тогава започнаха има-няма 20-ина дни преди датата. По-важна ми беше кандидатстудентската сесия.
Както винаги, текнах в друга тема. Няма да разказвам за 1999 г., а за 2008.
Та, преди десетина дена ми се обади една съученичка от гимназията и каза, че ще се събираме. Много се зарадвах, защото бяхме готин клас, хората са симпатични, обаче връзките след завършване доста поотекоха и някои от хората за последно бях виждала таман на бала и държавните изпити след това.
И така, позиционирах се аз снощи с Нели (с нея седяхме 4 години на един чин) в кръчмата и изненадата ми беше доста приятна, защото там вече имаше едно 15-ина човека, а очевадно щяха да дойдат и още. Миналата година се бяхме събрали едва 10 човека и се чувствах доста не на място, защото всички говореха за децата си. Поне жените. Мъжете скучаеха като мен.
Снощи, понеже позакъсняхме порядъчно с Нелката, купонът вече се вихреше. Всички бяха много нахилени и изглеждаха наистина щастливи от факта, че се виждаме. Аз самата също много им се радвах. Даже с удоволствие разпитвах този път майките за поколението им. Всъщност, разпитвах всички за всичко – кой, къде, какво и защо. Изключително приятно бях изненадана, че нещата на всички се бяха подредили или се подреждаха – едни бяха избрали да имат семейство, други бяха избрали да гонят кариера, трети бяха комбинирали нещата… Дано нещата продължават да са в тяхна полза!
В един момент се усетих, че оглеждам хората, за да видя колко са се променили за тези 9 години и открих, че промените бяха незначителни – които си бяха лидери тогава, са лидери и сега, които бяха по-кротки, си бяха кротки и сега. Аз специално бях онази порода индивидуалисти, които винаги гледаха да им е весело. И най-готиното – снощи поне няколко пъти чух, че съм си същата. Признавам си, в последно време не бях вечната усмивка на компанията, но снощи така се заредих положително, че усмивката ми се лепна с влизането и… още си седи на физиономията ми. 
Другото нещо, което адски много ми се повтаряше, беше: „Ау, колко си отслабнала! Глей ква мацка си! Ма бюстът си ти е на място!“. Няма да коментирам, че това беше поредното доказателство за мен, че за жените е фикс-идея това как изглеждаш/т/м, но всичките видимо ми се радваха, а когато и мъжете почнаха да се включват в тия баданарки, съвсем вече ми повдигнаха самочувствието.
Та, отслабването го оставям настрана, че ми писна да обяснявам, че последната година и нещо си слабея, без да правя абсолютно нищо, а ще се върна на усмивките. Всички бяхме цветарки и общо взето не се знаеше кой къде седи и по едно време се бяхме позиционирали една доста весела компания в единия край на дъъъългата софра и, естествено, само на второто питие се зададе въпроса къде ще продължим. Всъщност, точно това продължаване беше по-интересното или поне по-пикантното. Останахме 2 жени на 4-ма мъжове и … няма да споменавам момента с количеството алкохол, което бяхме погълнали всички, но тогава вече с пълна сила ме връхлетя това, което споменах и по-рано – все едно тези 9 години не бяха минали. Спряха да се водят информативните разговори, а чувството, че отново съм на 18 с никви грижи на главата и едно изключително светло бъдеще пред мен, ме беше заляло от главата до върха на ноктите на краката.
Накратко – пури, танци, пури, танци, пури, танци… Супер много им се израдвах на мъжовете, че подскачаха не по-малко от нас с мацката. Накрая, естествено, приключихме с шкембе в Дивака и вечния разговор „Левски – ЦСКА“. Аз вече почти заспивах в чинията си и предложих на единия младеж (бяхме останали само 4-ма накрая) да се занасяме към къщи. То и без това вече беше светло, а след 2 часа трябваше и на работа да се ходи.
Та, така. Наистина се радвам, че отбелязах тази паметна за мен дата по този начин. Не само, че имах нужда (отдавна не бях вилняла така), а и определено смятам, че поднових контакти, които бях позагубила последните години. Нищо, че главата ми все още е малко квадратна, малко подвиквам, защото ушите ми още пищят от силната музика в „Ликьор“, леко съм недоспала и съм един чифт обици назад.
За колко време може да свърши една заплата?
До сега си мислех, че моята свършва максимум за няколко часа. Като си платя сметките на трите телефона, позволя си един свестен обяд с колегите и вечеря с приятели и на следващия ден - да са ми живи и здрави мама и татко до края на месеца! Тук следват кратки изчисления от страна на читателя, за да се досети какви доходи имам всъщност.
Днес обаче шашардисах сама себе си. Не знам - разходите за телефоните ли съм си намалила или има дефлация, обаче се прибрах с пари. А на всичко отгоре си купих обувки и обици. Всеизвестна е моята страст по среброто.
Тук правя един скок във времето с около 48 часа назад.
Нали съм леля? Даже след има-няма 30-ина часа тази ми роля ще навърши цяла ЕНА годинка (поне Човечето така казва). Та, племенникът ми вече е на фаза бели – в събота се докопа до два от телефоните ми, затърча се с тях към кухнята, където бяхме с баба му, и в момента, в който видя нещо по-интересно от тях, ги захвърли на гранитогреса. По-старият от двата телефона – затварящ се Самсунг някой си номер на възраст 5 години – даде фира – пукна му се една част, но беше ясно, че няма да издържи още дълго с моя начин на употреба – редовно изпускане и хвърляне.
Поради тази причина, днес, получавайки гореспоменатата заплата, първата ми мисъл беше да пообиколя близките магазини за телефони и да си харесам някоя пръчица за скромната сума от 150-ина лева. Нещо обаче с една колежка тръгнахме по магазини и се уредих с упоменатите обици, а нея ощастливих с едни обувки и много симпатично синджирче. Върнахме се в работата и тя предложи да ми даде стария си телефон да го ползвам, докато си купя нов телефон. Прегърнах идеята, както прегръщам Любимия след 2 дни невиждане. Тя каза, че утре ще ми донесе телефончето, но аз я помолих да свършим тази работа още тази вечер след приключване на работния процес.
Идеята по принцип беше добра, обаче изпълнението… Просто трябва да се спомене факторът, че ние двете бяхме заедно и вървяхме по улица, осеяна с магазини. И вместо да се приберем до нас, за да вземем колата и да отидем набързо до тях, за около 20-ина минути, ние взехме това разстояние за около час и 40 минути.
Оттук ще дам накратко, че да обясня всичко, което се случи, няма смисъл, но нещата продължиха в този дух – ако не бях казала на колежката, че имам нужда от нов телефон, тя нямаше да ми предложи да ползвам нейния стар, докато си купя нов. Ако не ми беше предложила, нямаше да тръгнем към нас след работа, за да вземем Джиджо и да отидем да го вземем от тях. Ако не бяхме тръгнали пеша, нямаше да влезнем във всички налични магазини и от двете страни на бул. Стамболийски. Ако не бяхме влезнали във всички магазини, нямаше да си харесам ужасТно много едни милитъри панталони. Ако не си ги бях харесала, нямаше да ги пробвам. Ако не ги бях пробвала, нямаше да си изтърся телефона от джоба на старите ми дънки. Ако случайно едната продавачка не се беше навела да забърше пода, нямаше да види, че всъщност не съм изтърсила един, а два телефона (за непросветените, имам три – антимонополист съм). И вторият телефон – на двеееее. И то точно този телефон, който и без това беше за смяна.
Та, така, в момента имам телефон-заместител и все още стотинки в касичката. Тази заплата може би просто ми донесе късмет. Да видим докога ще издържи.
Какво ми липсва?
Знам какво ми липсва – нещо, което оставих преди близо година и половина. Къде от гордост, къде от наранени чувства, къде от решението, че трябва да се случи нещо ново. Който ме познава, веднага ще се сети. Става въпрос за театъра. Дали е било за добро или за лошо, само времето ще покаже. Обаче от декември 2006 до март 2008 още не ми е показало точно, така че не вярвам да се случи и утре или вдругиден, но знам, че щом видя сцена, старото „професионално изкривяване“ веднага се явява. Абе, липсва си ми.
Все пак да си кажа мисълта. В събота вечерта (29-ти март 2008 г.) се оказах с Любимия на 25-годишния юбилей на Театрална Група „ТЕМП“, Враца (Трудна Група ТЕМП също важи). Изключително много обичам тези хора – познаваме се от 3 години и се запознахме на моя РД, кацайки на един техен фестивал във Враца. След това по съвсем случайно стечение на обстоятелствата аз започнах да работя с тях за другия фестивал, който организират – „Музите“ в Царево. Тази година обаче този фестивал ще бъде „Жреци на Музите“, защото… пазарната икономика е ши*ано нещо и незнайно защо, българинът има едно неизменно качество – прецакай другарче.
Ох, думата ми беше, че много обичам и ТЕМП-овците, и режисьора им – неотразимия Георги Врабчев. Това е един невероятно талантлив човек, достатъчно луд, за да вярва, че може да осъществи ВСИЧКИТЕ си идеи, свързани със сцената. И хубавото е, че в 99 % от случаите наистина успява. Затова и беше спретнал една неземна церемония по случай празника, типично в негов стил.
Тази церемония обаче, незнайно защо, за мен беше изтъкана от противоречиви мисли и емоции. Колкото ми харесваше, толкова ми идеше да крещя от болка и безсилие. Замислих се и за пореден път стигнах до извода, че човек трябва да е малко тъжен, за да може да е истински щастлив. Обаче дали го осъзнава? Не знам за другите, но аз знам, че съм ЩАСТЛИВА. И знам ЗАЩО съм щастлива. И знам, че ще направя всичко възможно, за да запазя това щастие. Обещавам!
На всеки може да се случи…
Нещо съм си позанемарила блога напоследък. Даже май през новата година не съм написала нищо ново, но всяко нещо си има своето обяснение, колкото и глупаво и неизвиняващо всъщност ситуацията да е то.
Днес обаче ми се случи нещо, което много искам да запомня. Накара ме много да се замисля над себе си и за това къде точно ми е проблемът, но още не съм си отговорила. Надявам се, с течение на времето, когато съм помислила още над въпроса и прочета това, да разбера какво не ми е наред.
Всъщност, случката ме натъжи и е доста по-различна от това, което ми е идеята за този блог, но хубавите и стойностни неща в живота не винаги са съпроводени от смях.
Случката е следната: времето – петък вечер на 28 март 2008 г. ок. 20 часа, главни действащи лица – аз и Любимият ми, мястото – напълно неизвестен нам локал в квартал Белите брези.
Тъй като с Любимия не се бяхме виждали от понеделник, защото той започна нова работа, в която за първата седмица удари големия чанч и не приключваше преди 20 часа с крепенето на световната икономика (и глобулската енергетика), вижданията ни се бяха свели до минимум, та определено имахме желанието да се видим и наличието на теми за разговор. Обаче присъстваше и огромна доза глад от моя страна (кой ме би да се разболявам толкова много последните две зими и да пия толкова антибиотици и най-вече, да реша, че ще си прочистя организма от химиите на тези антибиотици чрез пости?…), затова набързо се ориентирахме в менюто какво може да засити изтормозеното ми от зарзавати и солети телце.
Няма да споменавам, че по закона за всеобщата гадост случихме на недоспалата сервитьорка, която точно днес са я сполетяли гостите от Червен бряг най-вероятно и гаджето й я е изоставило, а и физиономията й ясно показваше къде са изчезналите от Женския пазар лимони. Не знам дали и ние й бяхме толкова „симпатични“, но след като на 10-тата минута благоволи да ни обърне внимание, беше изпратен на нашата маса като обслужващ персонал управителя на заведението – симпатичен господин на средна възраст, който мисля, че не беше там, защото гаджето му държи заведението и е решил, че междувременно трябва да е „финансово независим“.
Та, поръчахме ние на въпросния господин и аз, като един порядъчно вманиечен на тема хигиена човек, реших, че трябва да си измия ръцете преди хранене. Запътих се към двете нули, като пътьом видях, че има част от заведението, която е точно барова – с ниски канапета, масички и табуретки, на които обаче никой не седеше - не беше употребявана точно тази вечер. На последната масичка обаче забелязах да се мъдри самотен един телефон. Огледах се – нямаше и помен от това, че някой седи там. Влязох в тоалетната, измих се, излязох и телефонът още си скучаеше на масичката. Спрях и продължих да се озъртам. Признавам си, мина ми през акъла дяволчето с думичките да грабвам телефона, да го изключа, да си го завра някъде по дрехите и да се запътя към масата ни лук яла, ни лук мирисала, но предположих, че може да е на някой от персонала. Затова го взех, запътих се към бара и попитах сервитьорката на тези масички някой седи ли. Тя обаче ориентира поглед към моята ръчичка и видя телефона, погледна ме с онзи въпросително-пренебрежително-завистлив поглед и ми отговори, че тази част не работи в момента. Аз й заявих, че съм намерила телефона там и явно не е неин, затова ще го взема и ще се обадя на мобилния оператор, че телефонът е намерен. И наистина щях да се обадя. В този момент погледа стана само пренебрежително-завистлив (включително и на бармана, който взе участие в разговора), но аз безцеремонно се запътих към нашата маса, където заварих обслужващия ни управител да се търти под масата, защото се оказа, че се клатела. Седнах аз и оставих телефона на масата. Любимият го видя и ме погледна въпросително, като междувременно управителят се отдалечи от нас. Аз обясних какво е станало и какво ми е намерението и извадих моя телефон, за да звънна от намерения, за да разбера на кой оператор е картата, ако вече не е блокирана от собственика. Оказа се, че е на Мтел. Междувременно Любимият реши да прегледа телефона, за да разбере дали е на мъж или на жена и констатира, че собственикът най-вероятно е жена. В същия момент сервитьорката цъфна при нас и каза, че телефонът бил на жена, която седеше в диагонално противоположния край на заведението и от нас, и от масичката, на която намерих телефона. С периферното зрение забелязах, че тя наистина се приближи към нас от посока въпросната дама. Аз, съответно, предадох телефона, като жената от отсрещния ъгъл не спираше да ми се усмихва. Не последва „благодаря“ или нещо от тоя сорт (Любимият дори се избъзика, че може да ни платят сметката заради предимно глупавата ми постъпка), но аз не го и очаквах. Точно напротив. Същевременно чух сервитьорката да обяснява на управителя какво се е случило на висок глас. Това чак ме накара да се почувствам неловко. Защо? Не мога да обясня.
Понеже бях звъннала на собствения си номер, реших, че може да бъда обвинена, че съм навъртяла сметка, затова отидох аз до масата и обясних на дамата защо в изходящите й повиквания се мъдри непознат номер, при което тя ми поблагодари, че съм й го намерила.
С това историята приключи, ние си ометохме оризищата и свършихме още една-две полезни дейности в махалата, но мен изведнъж започна да ме гложди мисълта защо трябваше да се почувствам неловко от разговора между управителя и сервитьорката; защо не проверих наистина телефонът на тази дама ли е (на това поне му намерих отговора – от където дошло, там и отишло); защо, когато искаш да върнеш нещо намерено, все някой ще ти се изсмее в очите (това ми припомня една случка от преди около 2 години, когато полицаи ми се смяха в лицето, че исках да предам намерена лична карта, но това е друга история, която може да разкажа някой друг път); защо все по-често започваме да мислим, дори сме изконно убедени, че никой непознат няма да направи същото за нас, когато на нас ни се случи нещо подобно; защо забравяме значението на елементарни думички като „благодаря“ и защо всъщност един (няма значение колко скъп телефон) е по-ценен от личното ни достойнство? Къде ми е грешката?…
Може би това е любов…
Наблюдавайки една двойка, човек може да стигне до почти гениални прозрения. За щастие, не съм имала физическата възможност да наблюдавам себе си отстрани, и слава Богу!, защото кой знае тогава до какви изводи бих стигнала, познавайки сама себе си. Но този път няма да говоря за мен, а за другите. Поне не активно.
Та, приказката ми беше за една двойка срещу мен. Тези двамата са младежи, най-вероятно още ученици. Няма да ги питам. Но съзерцавайки ги, за пореден път стигам до извода, че жената е по-нападателна, което пък от своя страна ме навежда на мисълта кой е движещата сила в едно семейство и въобще в една връзка (да се уточня, говоря за хетеросексуална такава). Винаги, когато гледам двойка, която не познавам, се чудя как е станала „заварката“ между тях – кой кого е харесал първи, как му се е обяснил в любов или каквото там, колко време се познават и въобще кой кум и кой сват? Но хубавото е, че хората се обичат, още повече младите (макар това да звучи доста бабешки). Стигнах до извода, че двете дечица пред мен си отиват като двойка. Сладки са. Само дето аз не обичам който и да е да седне и да си пуска езици на по-малко от една стена разстояние от мен. Но това ще го преживея в името на каузата. Както се казва, изкуството изисква жертви…За мое огромно съжаление, не мога да ги чуя какво си говорят. Иначе щях да имам двойно, че даже тройно и четворно по-голяма тема за размисъл (понякога човек изпада и в такива състояния – на употреба на сивите си клетки). Докато се целуват, от време на време си казват по нещо. Чудно ми е какво от чисто клюкарска гледна точка, признавам. Струва ми се, че не е свързано кой знае колко с дъха на отсрещния, моето отношение към тях (надали въобще ме забелязват, макар да ги оглеждам с доста зле прикрито любопитство), а още по-малко със синоптичната прогноза за Кирибати.
Между другото, на съседната маса пък има друга двойка от малко доста по-възрастни индивиди (около петдесетте или малко преди това). Не знам какви са личните им отношения, но седят на комсомолско разстояние един от друг. Въобще не изглеждат като влюбени гълъбчета, направо са си много далеч от каквато и да било романтика.
И точно тук започнаха моите разсъждения за свикването един с друг, отчуждаването, досадата и въобще всички негативни чувства, които така наречената любов носи през годините, амортизирайки се (да не кажа изхабявайки се, че дори и изчезвайки). А също така се сблъсках и с мисълта за романтиката. Не бих казала, че аз съм най-романтичният човек на света, който познавам, дори напротив – по-скоро съм оперирана от това чувство, но все пак тя съществува, дори и на мен да не ми е присърце. Просто знам какво е всъщност тя. Тя е да си в такова състояние с любимия (в повечето случаи) човек, че всякакви обстоятелства около теб да са несъществени, другите хора да ги няма, обстановката да е без значение, въобще светът да не съществува. Единственото, което е важно, това си ти и твоя човек до теб (казвам „твоя“ със съвсем ясното съзнание какви асоциации за собственическо чувство поражда тази дума). Това са думите, които се опитват да изкажат най-съкровеното на света, които имаш чувството, че никой преди не ти е казвал и никой повече няма да ти каже; това са погледите, които говорят повече и от думите, и то от тези очи, в които виждаш сам себе си в този свят, който е само за вас двамата; това са и жестовете и движенията, които са като на забавен каданс и след това всеки си ги спомня по един или друг начин, но винаги с добро чувство и със скрития копнеж и трепет да ги усети пак (и за това според мен изобщо не са необходими свещи, нелогичен брой рози в букет или скъпи и безсмислени подаръци). Е, може би и в мен има известна доза романтика… Но все пак да се върна на младата двойка. Гледат се доста интересно – точно в контекста на това, което казах по-горе. Гледайки ги отстрани, като че ли наистина изпитват всичко това, за което говоря, което никой не вярва, че е заложено в него – когато си с Човека, ти се променяш – така наречената любов те кара да го правиш съвсем несъзнателно и чак в последствие разбираш как си се обърнал на 180 градуса. Сега той се смее на нещо, което тя казва, а тя отговаря на неговите думи, погалвайки го по бузата. Чудя се един друг човек, човекът Х, който има някаква неприязън или пък по-безболезненото безразличие от хормонална гледна точка към девойката примерно, дали би реагирал така на някое такова погалване по бузата и дали пък тя въобще би го погалила в отговор на някакви негови думи. Което пък доказва теорията за различието между хората, на която все още обаче не мога да отговоря защо. Старата приказка за влака и пътниците може би обяснява донякъде нещата. Но, неприятно, симпатичните младежи си плащат сметката и си тръгват. На тяхно място обаче сяда друга двойка, отговаряща на същото описание относно възрастта (интересно, наблизо няма училище, а и часът е далеч от времето за голямо междучасие, но както и да е). Този път младежът е по-настъпателен, а девойката се опитва да се държи „на положение„. С други думи, пак държи нещата в свои ръце.
Ха! След третото питие и по-зрялата двойка (не се сещам как по друг начин да я нарека) преодоля разстоянието помежду си. Лелеее! Какво ли правя аз сама тук в тази тъй „романтична“ среда? Добре, че сервитьорчето ми е приятел, та има с кого и аз да си кажа две приказки, макар да не се вписват в общите разговори около мен. Но мисля, че за пръв път ставам свидетел на зараждането на една връзка на хора от поне една генерация преди мен.
Но все пак да се върна на първоначалната си идея за отношенията между два противоположни индивида от човешкия вид. Тези двамата – новите – май все още не знаят какво искат, въпреки че нагонът си казва думата, при това доста гръмогласно. Това им е разликата с предната симпатична двойка – те определено вече бяха стигнали до някакъв етап. Тук я няма тази искрена задълбоченост един в друг, която се наблюдаваше при първите. Има обаче нещо друго – тя нещо малко се притеснява, докато той пък се опитва да демонстрира малко прекалено показно пълно безразличие към околния свят. Тях обаче ги чувам какво си говорят. Той е малко тип „кой съм аз“, но все пак се опитва да я впечатли и с някакъв интелект. А тя постоянно отговаря с „И аз съм така“, „Съгласна съм“, „Има нещо такова“ и прочее подобни паразитни реплики. Младеж, един съвет от мен: давай, твоя е! Но все пак факт е, че инициативата е в негови ръце. Похвално…Питието ми свърши. Трябва и аз да ставам, защото все пак е хубаво да изкараш първата си годишнина от сватбата със съпруга си, а не сама в полупразно кафе с двойки около теб, въпреки че е с приятна музика. Останете си със здраве и… все пак, когато се влюбвате, не забравяйте ТАЗИ романтика!…
Неразказана история
Ангелът… Възможно ли е според вас? И… Дяволът… Не по-малко невероятно. Обаче има логика в абсурдните истории. Най-малкото, има нещо страхотно гъделичкащо интереса, когато ти се каже това словосъчетание. Общо взето, първата аналогия е: “Да, бе, да! Глупости!”, въпреки че във всеки има една (в повечето случаи) неосъзната вяра в тях. Но какво ли би се получило като чувство, ако гореспоменатите две такива се комбинират? Имам предвид комбинацията Ангел и Дявол в Абсурдна история. А сега си представете и хора, забъркани във всичко това. Е, става абсолютна каша. Защото понятието “Човек” вече не предизвиква почти никакви асоциации в самите хора. Търсейки втората асоциация все пак, в “Човек” се крие Великата Философия. Тоест, от всичко това следва, че въпросната “Абсурдна история с Ангел, Дявол и Хора” се явява като гъделичкащо интереса чувство, което обаче в същото време е осъзнато невъзможно или неосъзнато възможно, но поднесено с финеса на философията. Наздраве!…
Е, и изтърпявайки цялото това словоизлияние, май е време все пак да конкретизирам. Естествено, надали някой ще ми повярва. Не се заблуждавам изобщо. От друга страна, не е чак толкова хубаво тайните да се споделят – вече няма да са тайни, но пък така или иначе вече всичко се е случило - на практика вече нищо не може да се промени. Но все пак да започна.
Всичко започна на шега. Гореспоменатите Ангел и Дявол решиха да си поиграят тайно от Висшестоящия (честно казано, доста проблеми сме си имали точно с тях двамата, но това е друга тема). Идеята им беше да се преродят в хора – те поне имат възможността да правят това съзнателно. Последствието трябваше да бъде Ангелче и Дяволичка с човешки параметри. Историите, които последваха, са достойни за всеки уважаващ себе си сериал, но няма да се спирам толкова на подробностите. Иначе кой знае колко дълъг би станал този разказ. Между другото, сигурно ви се струва странно, че Ангел и Дявол работят в тандем. За хората някои неща са просто необясними. Или поне аз няма да си направя труда да ги обясня. Добре си ви е да си вярвате в това, което си мислите, че знаете. Но ако все пак решите, че не ви е достатъчно, приемете го като предизвикателство за размисъл от ваша страна. Аз само ще подскажа (или по-точно разясня), че Ад и Рай са две понятия, които нямат почти нищо общо с човешките представи за тях. Положението е доста по-абстрактно.
Та, за Ангелчето и Дяволичката. Казах, че идеята беше игра без знанието на Всевишния. Но Той все пак е Всевиждащ и реши да се включи в авантюрата на двамата шегаджии, като пообърка лекичко плановете им. Беше доста хитро от негова страна. С едно махване направи така, че сътвори две компилации от Ангел и Дявол в двете нови човечета – взе по една съвсем мъничка част от Ангела и я вкара в Дяволичката и обратно. Хитро, нали? Резултатът трябваше да бъде следният: Ангелчето трябваше по природа да бъде добро, да прави добри дела, да помага и изобщо да прави всичко, което на Земята е общоприето да правят ангелите в Рая (което си е така, така си е). Съответно, при Дяволичката беше обратното – коварните и лукави действия, изцяло ориентирани в нейна полза, бяха предварително предначертаната й съдба. Но с новата “кръпчица” нещата придобиха малко по-различен вид – всичко в тях стана синхронизирано. А всъщност първоначалната идея беше те да се срещнат в живота и чак тогава нещата да се уравновесят. Тоест, да се допълнят взаимно. С две думи – Ин и Ян.
И така започна техният жизнен път. Нещата вървяха точно по първоначалния план на Ангела и Дявола, но във всичко имаше и едно шеговито намигване. И то бая шеговито. Горкичките Ангел и Дявол се чудеха защо, да му се не види, Дяволичката все успяваше да обърка конците, да забърка някое добро дело и да се самораздава. А Ангелчето от своя страна постоянно въртеше всякакви хитри номерца на този и онзи и излизаше сух от водата. Логично беше да настъпи голямо объркване при инициаторите. И, естествено, в един момент всичко им “светна”. Разбира се, бяха абсолютно неспособни да замажат нещата, камо ли да ги поправят така, че да придобият първоначалния желан вид. А и не искаха. Знаеха, че ги очаква доста сериозна санкция при всички положения. От своя страна, на Висшестоящия му беше станало доста забавно от цябана история и реши, че не е нужно наказание. Достатъчно забавно му беше това, което ставаше на Земята. А и той самият в един момент позагуби контрол върху картинката, а и по-добре. Все пак хубаво е да има и изненади, колкото и да имаш абсолютна власт да държиш нещата в свои ръце (малко или много, хората са си доста самонадеяни и своенравни и често вървят с рогата напред, дори и против себе си). Така Той остави всичко да тече по своему. С други думи, Ангелчето и Дяволичката трябваше сами да изковат съдбата си. Но това решение дойде в такъв момент, когато нещата вече бяха достатъчно предначертани. Нашите главни герои в човешки лик вече бяха определили своите цели и бяха тръгнали към тях. Дяволичката беше решила да става журналистка и с вродената й лукавост доста добре се вписваше в картинката. Ангелчето пък изучи медицина. Все пак на него заложената, но всъщност неосъзната цел в живота, беше да прави добро. Съответно обаче нейната така наречена „журналистическа кариера“ все удряше на камък – с колкото хъс започваше всяко журналистическо разследване, все се оказваше, че гони вятъра и нещата се закучваха. Всяка сепурскандална история се оказваше поредната сълзлива сапунена опера и тя помагаше за достигането на хепиенда й. А пък Ангелчето все се чудеше защо пациентите му се оказваха неизлечимо болни или пък постоянно предизвикваше завистта на колегите си. Това доста го натъжаваше и обезкуражаваше. Но вроденият му оптимизъм не му позволяваше да загуби надеждата, че ще удари и неговият час. Така напусна няколко болници и след поредния скандал в поредната клиника с главния лекар, под афекта на лошото си настроение се оказа, че за малко не прегази с колата си не кого да е, а Дяволичката… В първия момент му се стори позната, но не се задълбочи в изясняване на причините защо. Само я препсува каруцарски и си продължи пътя още по-афектиран. В следващия момент му замириса на изгоряла гума. Не обърна внимание, защото колата му беше порядъчна трошка и подобни аромати не бяха нещо ново. И тогава колата просто избухна.
А Дяволичката в този момент тъкмо беше тръгнала вече с пълна апатия към поредния “суперсензационен” случай по думите на шефа й. Вече изобщо не му се връзваше, но все пак това й беше работата – не можеше да каже “не”. И, естествено, настроението й беше доста под кота нула, предчувствайки, че и това ще е поредната шега с кариерата й. Ставаше въпрос за някакъв влиятелен бизнесмен, който имаше скандал с друг такъв. Тя трябваше да отиде на мястото, където се развиваше случката, и да я отрази. Предполагаше, че ще завари враждуващите вече в братска прегръдка и седнали на по чашка, но нещата всъщност не се оказаха точно така. Беше започнала престрелка между бодигардовете и всъщност тя беше първата и единствена жертва.
Незнайно защо, на всички, които бяхме забъркани по някакъв начин в тази история, ни олекна. Най-малкото, имахме чувството, че всичко вече беше станало адски скучно – просто поредният човешки живот. А ние сме ги виждали много, повярвайте ми. Но тогава пък дойде на дневен ред дилемата къде трябва да ходят тези две чофешки форми на Мефистофел и Серафим – в Рая или в Ада. И докато Висшият се чудеше какво са си заслужили в този кратък техен житейски път, всъщност се случи най-невероятното. В това място, което на Земята се смята за Чистилището, а то всъщност е чакалня, двамата се срещнаха. Сториха си се познати. Между другото, забравих да спомена, че на Земята те се засичаха няколко пъти и то все в някакви екстремни ситуации, но въобще не си бяха направили впечатление и не бяха оставили дори и най-бегъл спомен един за друг. Но ето, че дойде моментът, в който те вече наистина се срещнаха. Тя му направи впечатление със странното си излъчване, което като че казваше: “Измамно кротка, неосъзнато дива…”. А тя пък се възхити от леко отнесения му вид, но подсказващ не по-малко бушуващи емоции. Получи се нещо като любов от пръв поглед, но в един нов контекст. Взаимно тръгнаха един към друг. Нищо друго не съществуваше. Говореха си с поглед, като че ли цял живот са били заедно и бяха създадени един за друг. Всъщност, то си беше точно така. Единствената реплика, която си размениха, беше въпросът му: ”Тук дали има някъде, където ще можем да пийнем по нещо на спокойствие?”. В този момент се появих аз с новината за това, което ги чака:
- Младежи, и двамата се връщате отново на Земята. Прераждате се.
Ч.Р.Д., Иво!
август, 2001 г.
Историята на един пепелник
Трудно е да си пепелник в днешно време. Особено ако не обичаш тютюнопушенето и предпочиташ хигиената. Но аз вече съм се примирил със съдбата си. Естествено, адски завиждам на моите роднини, които красят мраморната масичка в някое семейство на непушачи и се използват само за въпросното красене. А аз съм “арестуван” в един бар и понякога се оказвам единственият задълбочен слушател на някой, който си излива мъката на чашка. Дори и чашите вече са се настроили да не слушат в такива случаи, да не говорим за бармана. Но на мен ми е страшно интересно и винаги слушам изключително задълбочено. А и ние, пепелниците, сме доста добри слушатели – също като цветята – не прекъсваме, изслушваме до край дори и най-баналните истории, нямаме оплаквания и след това не портим на първия срещнат. Но с тази разлика от растенията, че ние не сме живи. Но може би така е по-добре. То пък не може всичко на веднъж.
Та, за този бар, където съм сега на служба. По-рано беше дискотека, но преди няколко месеца го разделиха на две части и аз отидох в новата (старата си остана дискотека) и слава богу, защото тази силна музика ми взе здравенцето. Тогава нон-стоп ме разнасяха от маса на маса, което страшно накърняваше достойнството ми. Все пак аз съм един масивен черен керамичен пепелник с реклама на Marlboro и предназначението ми е да стоя на бара, а не по масичките. Все пак и при пепелниците си има йерархия и аз съм на второто по важност стъпало. Пред моя вид са единствено онези пепелници, които приличат на кошчета за боклук и се слагат по чакалните и университетските барчета. Честно казано, не ми е ясно защо те са по-висшестоящи от нас, като се има предид, че не са и красиви на всичко отгоре. А и без това хората най-вече си тръскат по пода, дори и тук в бара. Както и да е, след мен са другите по-колоритни порцеланови пепелници, които обаче нямат реклама. След това са обикновените стъклени пепелници, а най-накрая (като не броим капачките за буркани) са очуканите пластмасови пепелничета, които могат да се намерят във всяко долнопробно кръчме. Та, съобразявайки се с тази йерархия, мисля, че е логично, че не бях съгласен със със съдбата си по онова време, когато работех в дискотеката. Е, аз и сега не съм особено доволен, но всъщност май въобще никога не бих бил, защото, както споменах вече, съм пепелник, който не обича пушенето. Доколкото съм си говорил за това с другите пепелници, само аз съм така. На всичко отгоре изпитвам невероятна болка, когато някой си гаси цигарата у мен. Да не говорим за пури. И май отново съм единственият в това отношение, защото пак не си спомням някой друг да се е оплаквал от същото. Явно аз съм един строго уникален пепелник.
Наскоро се замислих какво би станало, ако имаше женски пепелнички. Някак си думата „пепелничка“ не ми звучи толкова респектиращо и важно, колкото „пепелник“, но честно казано, нямам нищо против аз да съм женски пепелник. Сигурно ще се използвам за нещо коренно различно. Сега обаче, като се замисля, колкото и да съм недоволен от съдбата си, не бих я променил. Така че, пепелничките да забравят!
Защо ми беше дошла тази идея наум? Преди няколко дни в бара обслужвах двама войници в отпуска. Те през цялото време се оплакваха от службата си и завиждаха на приятелките си, че не са на тяхно място. Оттам стигнах до извода, че на женските същества им е по-лесно. Но преди 15 минути от тук си тръгнаха две жени на средна възраст, които пък се оплакваха от цитирам: „лентяйския живот“ на мъжете си. Ето кое ме накара да се откажа от пепелничките. Така че, сега си мисля, че след като съм създаден пепелник, трябва да си остана такъв.
А вчера пък имаше тук един господин, който след третата чашка започна да обяснява на бармана за кучето си. Човечецът не бил женен и си живеел само с животинката и говореше с голяма любов за нея. В момента имам чувството, че от кинология (както и от много други неща) вече нищо не ми убягва.
Да, доста често попадам на странни птици. Миналата седмица например тук беше попаднал един клошар. Не знам как. Ние сме реномиран бар. Аз обаче за пръв път виждах такова нещо. Колкото и внимателно да го слушах, успях да разбера само две думи – „живот“ и „майка“, като втората се споменаваше изключително често. Предполагам, че начинът му на изговаряне се дължеше на факта, че имаше всичко на всичко един зъб в устата си, а езикът му имаше странен морав цвят и артикулацията на всеки би му куцала при тези обстоятелства.
Всъщност сега, като се замисля, се оказва, че общо взето всеки, пристъпил прага на този бар, си е по своему луд. Това може да се разбере по начина на пушене. Преди два дни дойдоха един мъж и една жена. За пръв път видях мъж да държи така цигарата си – като жена (клошарът пушеше цигари без филтър). А пък жената имаше един много плътен глас – като мъж – и на всичко отгоре имаше адамова ябълка. За пръв път видях жена с адамова ябълка. Интересен беше и разговорът им – единствено и само за мъже. Стояха малко, иначе със сигурност щеше да ми е интересно да ги послушам повече.
А пък сега точно пред мен седи една дама, която не е казала дума, откакто е влязла – само седи и си гледа чашата. Предполагам, че след още едно или две питиета ще проговори (сред пепелниците сигурно съм най-добрият психолог). За мое огромно щастие, не пуши. Иначе сигурно щях вече да съм пълен с фасове, макар да е тук от двайсетина минути.
Бил съм свидетел и на сключването на много бизнес сделки. А също и на развалянето на такива. Общо взето е голям смях, защото в повечето случаи и двете страни не знаят какво искат, но си придават важност с черпене и бавно и натъртено говорене, което след усърдно черпене става естествено говорене.
Я! Госпожата си тръгва и на нейно място сядат две тийнейджърки. Олеле, вадят цигари! Е, сега ще ме измърлят целия. Много мразя да съм мръсен, а и барманът ме зачиства само с един парцал, вместо да вземе и да ме изкъпе хубаво с топла вода и веро. Но мисля, че трябва да се задоволя с това, което имам, било то и мърляв парцал, с който са избърсани всички други пепелници от заведението преди мен.
Е, това е животът! Двете девойки в момента си говорят за някакъв преподавател, който ходел като, цитирам: „хълцащ танк“. Сигурно това е доста забележителна походка. Напомня ми как преди около месец тук дойде нова сервитьорка. Тя носеше обувки с много висок ток. Още първата вечер се спъна в изпружения крак на един от редовните клиенти, падна, изпусна пълна табла с чаши и си навехна крака. Всички се стреснаха, а на мен ми беше много смешно. Като не може да пази равновесие на токчетата, въобще да не се качван а тях!
Като казах редовен клиент, се сетих за няколкото индивида, които висят тук по всяко време на работния ни ден или нощ. Просто не ми е ясно откъде успяват да имат други преживявания, за които да си говорят тук, а те нон-стоп само това правят – бъбрят си за какво ли не, което им се е случвало в живота от другата страна на входната врата. И са страхотни философи и психоаналитици, но да няма късмета човек да им послуша съветите, защото сериозно ще си изпати – това може да го разбере и обикновен пепелник, а пък и действителността го е доказала многократно.
Тези две момичета пред мен нямат адамова ябълка. Всъщност, откакто въпросната дама беше тук, постоянно оглеждам жените за адамова ябълка. Предната госпожа също нямаше.
Сега ще се проявя като клюкар, но преди няколко дни разбрах, че една от сервитьорките (също няма адамова ябълка) и барманът имат „романтична връзка“. Горките! Общо взето, всеки, който е дошъл тук и е говорил за любов, е бил разочарован от нея. А много са минали през този бар и през мен. Забелязал съм обаче, че в 90% от случаите този, който се изповядва пред мен, не е виновен, а обвинява или отсрещната страна, или трето лице. Хубаво е, че не съм се влюбвал, пък и как ли бих могъл? В този бар, колкото и шикозен да е, не мисля, че бих намерил подходящия предмет, към когото да насоча чувствата си. Няма смисъл да се хабя. Всъщност аз въобще не мога да се сетя за пепелник, чаша или какъвто и да било друг предмет, който да е бил влюбен. Май тия хора започнаха много да ми влияят, а това не е добре! Спомням си, че преди много време, още когато барът тепърва започваше да работи, тук наблюдавах два много красиви човека. Те бяха двойка, а след около месец мъжът беше сам тук и говореше много странно за нея. След това и тя беше тук и говореше по много подобен начин за него. Не ми се ще и аз да преживея това.
Така се отплеснах, че не усетих как тези две момичета се престараха с цигарите. Барманът ме взима, за да ме почисти. Дано да ме измие с топла вода и веро най-накрая.
Размисли преди Коледа
Има още две седмици до Коледа, но мен коледното настроение вече ме е прихванало. Всъщност, то рядко ме пуска, но все пак по Коледа си е най-добре изразено. За съжаление, обаче, само настроението е по-различното на Коледата – иначе всичко си е протича както по принцип, но без месо. Това обаче не пречи да преяждаме всяка година и да се чудим къде побрахме толкова много храна. Но иначе коледното настроение е хубаво нещо. Обаче освен коледното настроение, са ме налегнали и едни (пред)коледни мисли. Не са какво точно да купя на роднини и приятели, а са мисли за Дядо Коледа.
Като малка много си мечтаех да го видя (въпреки, че тогава той не се казваше точно така). А и винаги пълнолунието ме е подсещало за рекламите на Coca-Cola, където Дядо Коледа е в шейната, теглена от елени и пори нощта към пълната луна. Дали винаги по Коледа е пълнолуние?… Нямам спомени това да ми е правило впечатление предните Коледи, но тази година със сигурност няма да е, защото в момента е пълнолуние. Ей, на, гледам го! Много е красиво. Луната се е… Мисля, че “облещила” не е най-подходящата дума. Нещо по-поетично е, нещо от типа на “материализирала”, въпреки че и това не е най-поетичната и романтична дума, а луната заслужава точно такава. Но ще приема, че “материализирала” ме устройва. Та тази луна, която в момента гледам, отдавна изгря и вече е доста високо, но интересното е, че запази въгленовочервения си цвят. Това е най-невероятният цвят, който някога съм виждала. И понеже не винаги имам възможност да го гледам (в смисъл, че не винаги гледам, когато пълната луна изгрява и е с такъв цвят), той е още по-ценен и ме топли до следващия път… Това прозвуча малко странно…
Както и да е. Все пак идеята ми беше за Дядо Коледа. В предколедните си размисли съм далече от мисълта как всъщност Дядо Коледа се справя с всичките подаръци за една нощ по цялата земя. Ха, някой явно забравят за часовата разлика и за хиперсвръхскоростната шейна с вълшебните елени?! Не си мисля и как остава чист след минаването през комините. Напротив, даже го свързвам с коминочистач. И сигурно Дядо Коледа носи много повече късмет (да ме прощават коминочистачите) – все пак минава през всички комини, или поне там, където такова е поверието. А и се среща много по-рядко от коминочистач, въпреки че аз не си спомням и коминочистач да съм виждала, освен на картинка или на картите на Черен Петър. А пък и ние сме с парно.
Като казах традиции, май Дядо Коледа е най-нещастният човек на света, защото трябва да се съобразява с всякакви такива, навсякъде по света, където той трябва да посети търпящите подаръци. Сигурно е доста неприятно да се вреш по комини, да носиш огромни тежки чували, пълни с подаръци (от които нито един не е за теб), да се тъпчеш със сладки работи и т.н. Като казах и сладки работи, се сетих за друго нещо, което ме мъчи, а именно диетата на Дядо Коледа. Общоприето е, че слабите хора са по-красиви, обаче всички приемат Дядо Коледа като симпатичен, чаровен и добродушен дебеланко. И така си го и обичат. Аз също не съм от най-кльощавите и май се харесвам на хората, но все си мисля, че повече ще ме харесват с 10 килограма по-малко. Надали обаче някой си представя Дядо Коледа слаб. И всеки му оставя нещо за ядене и той трябва да се тъпче, за да си поддържа имиджа. Дали пък не страда от синдрома на българина да използва чуждото за лична облага, т.е. да кашира вкусотиите, които по право му се полагат на него, на “добрите деца”. А, не! Твърдо не! А ако има и диабет? И сигурно страда от синузит от течението в шейната?… Аз обаче пак се връщам на яденето. Дали някога е имал възможността да яде примерно пресни ягоди? Все пак по нашите земи той идва в разгара на зимата, когато има само пресни клечки за зъби. Но сигурно е опитвал други работи, за които ще чуя, само ако се преродя или в щъркел, или в друга прелетна птица, но и тогава няма да ги опитам, защото ще се храня с червеи и жаби.
А и на какъв ли език говори? Сигурно се разбира по някакъв начин с джуджетата, Снежанка и елените. Много се притеснявам, че като го срещна (ако въобще го срещна) и го заприказвам, той няма да разбере странния ми южнославянски брътвеж и ефектът ще е нулев. Много ще се объркам в този момент, признавам. Преди време по телевизията дадоха адреса на Дядо Коледа. Все още не съм писала, но съм решила нещо друго – да си взема пухеното яке, да замина за Лапландия (или където там беше) и да проверя лично за какво точно става въпрос. След това ще публикувам научен труд.
Ще мина на друг вълнуващ ме въпрос, защото започнах да звуча много… егоистично, да речем, въпреки че ми трябва нещо по-експресивно. Та, дали Дядо Коледа си има Баба Коледа? Или да го изразя по възможно най-тъпия начин: дали бил влюбен? И ако е бил, дали има деца и внуци? Много ми харесва перспективата да съм му внучка. А и какъв е бил преди да стане Дядо Коледа? Може би Чичо Коледа, а преди това Батко Коледа. Някак си не ми звучи… И дали някога ще се пенсионира? Това ми се струва най-невероятното и безсмислено нещо на света. И би било адски глупаво. Като малка майка ми (ако не се лъжа) съвсем адекватно ми обясни, че не всичко на този свят, което чуя, ще е истина. Не си спомням точно реакцията си, но престанах да вярвам в Дядо Коледа. Миналата Коледа обаче на едно празненство отново започнах да вярвам, защото го видях в очите на едно не по-голямо от 5 годинки момиченце. Не ми се иска сега той да се пенсионира и аз отново да престана да вярвам. А и, както казах, би било глупаво. Ако трябваше да се пенсионира, нямаше да се казва Дядо Коледа. А пък може би той е пенсиониран някой друг и тогава е станал Дядо Коледа? Много започнах да пенсионирам, затова ще мина на друго размишление.
Имам чувството, че луната съзаклятнически ми се усмихва. Тя сигурно знае всички отговори на догадките ми, но не чакам да ми ги каже. Просто ще поседя, ще я погледам и също ще й се усмихвам.
Между другото държа да отбележа, че (както може би стана ясно) за мен Дядо Коледа е идеалното същество. А и на всичко отгоре раздава подаръци. Е, не ми остава нищо друго, освен да продължавам да чакам Коледа, когато отново ще преям, ще се размажа преяла пред телевизора, ще си разопаковам подаръците и ще се надявам да видя Дядо Коледа.
Между другото да вметна, че май човешкият живот си минава в чакане от празник на празник, а по това време на годината са се събрали доста. Та и на мен сега друго не ми остава, освен да продължа да гледам въгленовочервената луна и да чакам слънцето да я унищожи.
13 декември 2000 г.
